Командировка-поклонение до Грузия

Автор: Ивайло Ганчев

Ето един кратък разказ за скорошното ми пътуване до Грузия. Отидох по работа — на командировка, да преподавам в тамошния университет, с който имаме спогодба за обща диплома. По тази причина нямах много време да обикалям из страната и да разглеждам, но и това, което видях от Тбилиси и близките райони много ме впечатли.

Тбилиси и околностите

Най-напред малко общи неща. Много прилича на България почти по всякакви критерии. Хората са също толкова гостоприемни, страната е красива, кухнята и много сходна (макар и те да имат по-голямо азиатско и руско влияние), Тбилиси прилича на големите български градове (стари централни части, панелни квартали в периферията, голяма повърхност и т.н.). Някак си са малко по-леки нещата, защото няма Европейски Съюзи, НАТО и т.н. Въпреки това и там отвсякъде имат „доброжелатели“ — от юг Азербайджан, Турция и Армения, от север Русия. Малко са изолирани, но пък са наистина гостоприемни.

Питах по едно време един от работещите в университета дали си имат националистическа партия и бях учуден да узная, че нямат. Но после си дадох сметка, че не им и трябва, тъй като всички са малко или много националисти и шовинисти. Езика, азбуката, църквата — във всичко има националистически отенък.

Такситата до всяка точка на града са по 5 лари (2 евро и малко). Ако случайно е до някой по-отдалечен квартал, може и 7 да поискат, може и до 10 да достигне, но таксито си остава предпочитания превоз за много хора. Отделно си имат маршрутки, автобуси и метро (в метрото хората изглеждат също толкова
отегчени и зомбирани колкото и в парижкото).

Ресторантите са не много скъпи и храната е вкусна. Минахме от кварталната кръчма, до тузарския ресторант с вътрешен водопад и лифт и такива разни. Навсякъде менютата са почти едни и същи. Учуди ме, че за ордьовър сервират един сноп с разни треви (магданоз, босилек, копър, кориандър, люта чушка) и всеки си взема, топи в солта и лапа тревички. Също така на няколко пъти си поръчахме по една купичка с обелен чесън и си хапвахме обилно против вампири без никой да се притеснява за последствията. Виното им е страхотно, а ракията е само гроздова и не толкова хубава, като нашата, малко повече реже.

Но най-много ме впечатли духовния им живот. Още на следващия ден след като пристигнах отидох на служба в една квартална църквичка в двора на университета. Може би беше голяма колкото нашата в Париж, но се напълни толкова, че чак имаше хора навънка — както в България на Цветница. Хората се причастяват — почти всички. Малцина бяха онези, които не пристъпиха. Свещеника не ме познаваше и единственото, което ме пита е дали имам благословение от духовния ми отец.

Джвари – исторически храм, където, според преданието, св. Нина е издигнала кръст.

Първата седмица отидохме до Мцхета — старата столица на Грузия — на 25 км. от Тбилиси. Още тогава се поклоних пред нетленните мощи на св. Габриел Ургебадзе. Честно да си призная, основната причина, по която се съгласих да отида на тази мисия, беше възможността да се поклоня пред мощите му. Откакто четох за него преди няколко години, имах голямо желание да отида на поклонение. Бог даде да се сбъдне това желание, слава Нему, и това ми донесе много душевна радост и мир.

Снимка на Мцхета от Джвари. Двете по-големи църкви в центъра са двата манастира „Светицховели“ и „Сантамвро“

В петък вечер отидох на вечерня в стария катедрален храм на Тбилиси — Сиони. Там се съхранява кръстът на св. Нина, с който тя е мисионерствала и кръщавала в Грузия. Има също и една неръкотворна икона на св. Богородица. Храмът е наистина достолепен и много красив.

Няколко снимки от вътрешността на „Сиони“

След вечернята, отидох до новия им катедрален храм „Св. Троица“. Новият храм отстои недалече от стария — около 20 мин пеша. Храмът е завършен съвсем скоро, в момента го изографисват. Огромен е, може би колкото „Св. Александър Невски“ или малко по-малък. Поне така ми се стори. Да се построи толкова огромен храм в днешно време си е достатъчен факт, според мене, за вярата на народа.

Около храма е като малко кътче от рая. Комплексът е много добре устроен — намира се на възвишение и целия град с шумотевицата се вижда долу, а горе си някак извън всички тези неща. Храмът вътре е също много красив, с хубави икони, личи си, че е правен с вяра и упование. Докато бях в един от параклисите започна служба, на която останах. Мисля, че беше нещо като канон или акатист, но може и да се бъркам. Дойдоха много хора, не продължи дълго и накрая отецът ни помаза с елей.

После всички излязоха навънка на еспланадата от един страничен изход. От външната страна на храма, залепен на една от стените му, под един навес, имаше едно голямо Разпятие, може би в реални размери. Отецът изповяда всички, които искаха пред Разпятието, изповядах се и аз. Докато изповядваше, децата играеха около храма, хората си говореха, беше много красиво за гледане. Личеше си, че са си едно голямо семейство.

Новата катедрала „Св. Троица“

Залез над Тбилиси от еспланадата пред „Св. Троица“

Разходка по еспланадата

Събота и неделя ги изкарах в Мцхета. Там има два големи манастира — единият е „Светицховели“, което е много стар и величествен храм с прикачен манастир (мъжки), а другият (женски) е „Сантамвро“, където е нетленното тяло на св. Габриел. За всеки от тези манастири може много да се говори, но историята на манастирите е добре документирана онлайн и няма да се спирам на това. Усещането във всеки от тях е уникално. На службата пак имаше много хора, макар, че в едно малко селце (Мцхета днес е като село със стара част) има сигурно 4-5 храма. Силно впечатление ми направи, че по време на литургията точно преди момента за причастие, отецът излезе от олтара, отиде пред една икона на св. Богородица и започна да изповядва и да благословява тези, които искаха да се причастят. 15-20 човека минаха и всеки каза каквото има, отецът ги благославяше и после всички се причастихме. Това с изповядването непосредствено преди причастие го видях още няколко пъти.
Малко е странно, защото службата се прекъсва и настава малко суматоха, но явно такива са порядките.

Иконостаса в „Светицховели“

Вярва се, че в този каменен саркофаг е погребана една жена, която държи хитона Господен. От камъка изтича непрестанно елей.

Много красива икона на Богородица в „Светицховели“

Над олтара в „Светицховели“

Изглед към Джвари от Мцхета

Тази служба беше в параклиса на „Св. Николай“ в „Светицховели“. Повреме на цялото ми пътешествие така се случваха нещата, че все св. Николай беше наоколо. Слава Богу, за чудната му закрила и съдействие.

После отидох и пак се поклоних пред мощите на св. Габриел. Този път успях да остана повече и си се помолих, поплаках, поблагодарих без да съм притискан от времето. Можех да си седя там на пейката край мощите му цял ден и само да благодаря Богу за милостта Му.

После отидох на вечернята в 16ч. отново в „Светицховели“. И там служат по руския типик и вечернята е последвана от утреня. Не запомних името на отецът, който служеше вечернята, но човек почваше да се радва само като го гледа. Беше в доста напреднала възраст, може би на 70-80, а служеше с толкова много динамизъм — подскачаше по стълбите нагоре и надолу като отиваше да кади. А като четеше молитвите така се молеше, все едно Господ е пред него и с цяло сърце го моли за нещо. Накрая на утренята ни помазаха с елей отново. После започна петохлебие, което продължи сигурно около час и половина, не знам защо толкова дълго. Накрая — към 8 часа раздадоха на всички по едно голямо парче хляб потопено във вино и всички хапвахме в храма със сияещи от елея лица.

После се върнах в Тбилиси и на другия ден, в неделя, рано сутринта дойдох отново за св. Литургия, но в другия манастир — където е св. Габриел. Службата отново беше чудна, храмът пълен и т.н. И неделята изкарах там и после се пибрах в Тбилиси. Няма нужда да ви казвам, че след такъв уикенд, седмицата е все едно си на облак. Трудното е да се опази мирът и благодатта, но някак си в Грузия няма май толкова изкушения както в Париж. Хората си се кръстят просто така като си вървят по улиците, няма пошлости, черкуват се, храмове навсякъде и така. Разбира се, и там си има и мутрите, и мафията, и неразбориите, и бюрократщината, и корупцията, но може би нямах време да усетя тези неща.

Ето и още едно чудно преживяване. Нашата хазяйка ме заведе до едно манастирче на 15-тина км от града, в планината, където живее една стара монахиня, на която Бог е дал дар на прозорливост. Отидохме с автобуса (хазяйката не можеше да разбере защо французите харчат толкова пари за таксита, при положение, че имаше маршрутка до университета) за около 30-40 мин. Имаше вече опашка около 30-тина човека, а майката си почиваше. Към 3 часа удари камбаната и тя излезе и се настани в една стаичка под камбанарията. Първо минаха тези, които чакаха само за благословение, после тези, които имаха нещо конкретно да питат. Няма да влизам в подробности, но срещата с такива хора остава запечатана дълбоко в сърцето. Изобличи ме за някои мои слабости и грешки, окуражи ме да се боря с тях, благослови ме и при всичко това в очите ѝ се четяха една голяма любов и търпение.

Изглед към Тбилиси от манастирчето

Следващият петък пак бях на вечерня в Сиони, събота отново при св. Габриел и толкова беше от Грузия. Пожелавам на всеки да отиде и да се докосне до богатството на този народ и тази страна. Успях да видя съвсем малка част от Грузия, а има места за поклонение сигурно във всеки град.

Ето няколко общи забележки. Както казах, много хора се черкуват, изповядват и причастяват. Личи си любовта, която съществува между свещениците и народа. Храмовете са посещавани не само от жени, но и от мъже с деца, от военни и т.н. Дисциплината в храмовете е сериозна. Особено в „Сантамвро“, където е женски манастир. Всеки си знае мястото, а когато има много поклонници, човек не може много да се заседява пред саркофага на св. Габриел.

Повечето храмове са каменни. Почти няма дървени елементи освен иконите. Иконостасите също са каменни. Повечето иконостаси имат по 4 икони — две отляво и две отдясно. Рядко виждах храмове с повече икони на царския ред.

Няколко снимки от града

Свещениците проповядваха след края на службата и проповедите бяха доста дълги — около 20-30 минути. Не разбирах нищо, но чувах доста често в проповедите думи като „космополитизъм“, „глобализъм“, „модернизъм“ и т.н. Мисля, че проповядват и за неща от актуалността, освен за чисто духовни теми, което си е и нормално. Ходих в различни храмове, а тези думи продължавах да ги чувам, което ме накара да си мисля, че това са теми, които вълнуват обществото.

Доста често в по-старите храмове, които посетих имаше гробове и плочи по земята. Усещането беше странно — ходиш сред хора, които са просияли или поне, които са живели достоен живот, за да бъде овековечена паметта им по този начин. Това, заедно с посещението при майката-монахиня и поклонението пред нетленните мощи на св. Габриел затвърди усещането ми за Грузия като за място, където светиите живеят сред хората и можем навсякъде да се докоснем до тях. И сега ако някой вярващ ме попита как най-добре може да се опише Грузия, бих му казал така „Страна, където светиите и хората живеят заедно пред  Бога и с Бога“.

Църковното им пеене е много красиво. Няма нищо общо (поне от това, което чух) с Византийския стил. Лично на мене византийското пеене повече ми допада, но грузинското (многогласово) има също една много дълбока красота на мелодия. Езикът им е много странен. Има доста често думи с по 3-4 съгласни и не е така напевен като славянските езици, разбира се чисто субективно мнение.

Навсякъде пред храмовете има кошници с престилки, които туристите по къси гащи и поли си слагат. Имаше тук-там и такива дето бяха по къси гащи в храма, но видях може-би 1-2 души за 2 седмици.

Докато се разхождах един ден, в централната част — накрая на главната артерия на града и съвсем близо до парламента мисля, попаднах на една сграда, на фасадата на която пишеше нещо от рода „Въпроси свързани с присъединяването към НАТО и ЕС“. Отпред един човек облечен в костюм на Мики Маус раздаваше някакви флайъри. И си казах „Ей това общо взето е може-би приносът на Запада в тази страна — хората имат хилядолетна история, култура, религия, традиции, а разни хора от другия край на света идват и им пробутват Мики Маус“. Може би не съм прав, но така го усетих на момента. Точно под статуята на свети Георги, покровителя на Грузия, в центъра на града, се разхожда Мики Маус и раздава някакви зарибявки.

Мики Маус и св. Георги

За да не претрупам разказа, спестявам истории за бит-пазара, традиционните им храни, букинистите (с две думи през 300 метра има тараби със стари руски и грузински книги), географията около Тбилиси, автомобилния им парк, университетите им, и други разни детайли, които се надявам да всеки да открие сам ако някой път стигне до Тбилиси (което разбира се пожелавам всекиму, от все сърце).

Истанбул

На прибиране от Тбилиси, в неделя, имах престой от 9 часа в Истанбул. Самолета кацаше рано сутринта и имах време да отида до българския храм за службата. Малко се омотах из метрата и улиците, плюс това, че адресът на храма в интернет не беше верен. Служителите от един ресторант много ми помогнаха, звъннаха там в храма, попитаха за адреса и ме упътиха. Храмът всъщност беше параклис в сградата на Българската екзархия („Свети Стефан“ е затворена за ремонт доколкото разбрах). Беше много вълнуващо да стъпя в тази сграда пълна с толкова  значение за нас като българи.

Сградата на екзархията – единствената запазила облика си в квартала

Храмът отвътре…

… и отвънка

Като се влезе, човек попада в един голям двор. Няколко човека пиеха вече кафенце на барчето. Храмът представлява пристройка в двора на Екзархията. Службата не беше почнала, и хората бавно, бавно идваха. Общо взето атмосферата е като в български храм и разликата с Грузия беше много осезаема, но слава Богу, че даде да стигна навреме и да участвам в службата. Доколкото разбрах после, предстоятелят беше в отпуска и отецът, който служеше беше дошъл от България да го замести. На клира пееха едно младо момче от България и две жени, които се учеха да пеят на византийски разпев. Миряните бяха само жени — около 10-15 души. Имаше и няколко рускини, на които сигурно им е най-близкия храм. 

Градинката …

…и мемориала посветен на обявяването на църковна независимост

После си поговорих малко с хората там, но бързах да си тръгна, че имах да изпълнявам поръчки и да гоня самолет.

Николай от консулството, аз, отецът и Стефан – управителят на мястото

Какво да кажа, милост Божия е, че всичко това стана. Монах Николай, с който се запознах в „Светицховели“ ме попита преди да тръгна „Е как е, укрепи ли се?” После ме благослови и ме изпрати по живо по здраво. Наистина това е като един остров на Православието, където човек може да отиде да подиша, да се укрепи преди да се върне пак във водовъртежа. Сигурно има много такива острови, желая на всеки от все сърце да открие поне един. По молитвите на св. Габриел.

Няма коментари

No comments yet.

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Leave a comment