Великденска книжка

Скъпи приятели,

Получихме свиден дар – Великденска книжка, която центърът за образователни инициативи „Двери“ издава с благословението на Западно- и Средноеврепейския митрополит Антоний.

Изданието, разказващо за събитията от Страстната седмица и Възкресение Христово, дава възможност на децата сами да си направят книжка, като я илюстрират с прекрасни икони от манастира Дионисиат на Света гора. Тя е интересно и полезно четиво както за малките ученици, така и за цялото семейство.

Книжката, която се разпространява безплатно, благодарение на финансовата подкрепа на Западно- и Средноеврепейска епархия, можете да получите лично от митрополит Антоний, който ще оглави празничното богослужение в неделя 9 април – Вход Господен в Йерусалим. Утренята ще започне в 9,30 ч., а архиерейската Златоустова света литургия в 10,30 ч.

Отбелязваме и втория ни храмов празник – преди 11 години, той ни събра за да влезнем в нашия самостоятелен молитвен дом!

Заповядайте, за да споделим този дар и всички други, с които Бог ни обсипва (често пъти без да го осъзнаваме), понеже само споделения дар не е загубен!

Проповед за Неделя на митаря и фарисея

свещ. Иван Карагеоргиев


В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин!

Скъпи в Господа братя и сестри,

Днес е първата Неделя от подготовката ни за Великия пост, чрез която насочваме духовния си взор към него поставяйки го под въпрос:  фарисеят е бил този, който е постил не веднъж, както го изисква Мойсеевия закон, а два пъти седмично, а митарят, пък е онзи митничар, презрян от обществото грешник, представляващ неговата утайка. Парадокс – митарят, който нищо добро не е направил по Мойсеевия закон си тръгва от Божия храм по-оправдан, отколкото фарисеят, който, не само го е спазвал буквално, но го и надминавал със своето усърдие. Започваме подготовката за поста; надсмивайки се над един вид пост, повърхностен, който не е достигнал до сърцето, който не е влязъл в душата. И това е може би същността на днешното Евангелие: човек може да прави правилните жестове, но ако те не му преобразят сърцето, те не са в негова полза. Просто, но в същото време много важно, особено за нас, които сме православни християни, които имаме учението Христово съхранено в пълнота. Но само това учение, братя и сестри, не стига. Това учение трябва не само вербално да го изказваме, а да достигне до сърцата ни. Ако не достигне до сърцата ни, не знам какво ще ни различи от фарисея, може би липсата на неговото усърдие в изпълнението на Божиите закони…

Двата персонажа, които влизат в Божия дом, имат много общи черти, Евангелието не е черно-бяло, а многопластово. Две души търсят Божието присъствие – и митарят, и фарисеят отиват в храма да се помолят. Единият, фарисеят, на пръв поглед не прави нищо лошо – той се моли с благодарствена молитва: „Благодаря ти, Боже, че…“. Проблемът на тази благодарствена молитва естествено не е благодарността, понеже ние винаги се събираме в храма да принесем светата Евхаристия (ευχαριστώ на новогръцки означава благодаря). Ние също се събираме тук, за да благодарим за това, че Бог ни е дал възможността да сме православни християни; да благодарим, че въпреки нашите беззакония, въпреки това, което сме, има още въздух в гърдите и сърцето тупти, има още възможност да се доближим до Бога. Проблемът не е в самата благодарност, а в нейната метаморфоза, която я преобразява или по-точно обезобразява в презрение, в самомнение, в гордост в това да си мисля, че аз съм повече от теб. Така тази псевдо благодарствена молитва е само един претекст за самохвалство. Фарисеят влиза и започва да благодари, че не е грабител, прелюбодеец или пък „като тоя митар“ (Лука 18:11). В същото време антиподът, митарят, който нищо не прави освен беззакония, много грехове, се моли „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ (Лука 18:13) и неговата молитва пробива небесата. Фарисеят не е осъден за двойния пост, не е осъден и за милостинята. Фарисеят е осъден за молитвата, или по-скоро за липсата на такава, понеже самохвалството няма нищо общо с молитвата и обратното. Както и митарят не е оправдан заради своите грехове, а заради своето смирение; оправдан е заради това, че е намерил много по-бързо от фарисея пътя към Бога, ясно начертан в 50-ти псалом, не чрез жертви, а с придобиването на това „сърце съкрушено и смирено“ (Пс.50:19). Жертвите не са излишни, обаче когато те не ни помагат нашето сърце да тупти „съкрушено и смирено“, сиреч постоянно да се бори със своята гордост, значи, че те не са принасяни правилно. Бог не се опълчва тук срещу добрите дела, но казва, че всички добри дела, които прави човек, трябва да ги прави все едно че не ги прави, ако иска, както се казва по народному ‘да му е видяно’. Ако човек не ги забрави, Бог не може да ги запомни.

Прочети още »

Представяне на книгата на св. Макарий Египетски „Творения. Духовни беседи, послания и слова“

автор Александър Икономов

С тази статия започваме да публикуваме на интернет сайта ни резюметата на книгите, представени ежемесечно по време на традиционните чай и кафе. Първата статия е представяне на книгата от св. Макарий Египетски „Творения. Духовни беседи, послания и слова“ (Издателство: Манастир Св.Вмчк Георги Зограф, 2002, стр. 480, ISBN: 9547700375).

Уводни думи

Преди да пристъпя към представянето на книгата на св. Макарий, бих искал да се спра на две важни обстоятелства. 

Първо, трябва да се вземе предвид, че книгата е писана в средата на 4ти  век след Рождество Христово, и изцяло е издържана в традициите на светоотеческата литература. В нея читателят намира отговор на много въпроси, свързани преди всичко с монашеския начин на живот. В предговора на книгата накратко са описани житието и духовният път на великия египетски подвижник. Именно в контекста на цялостната личност на светеца могат да бъдат разбрани и тълкувани многото напътствия, които св. Макарий дава на своите братя монаси. От съвременна гледна точка монашеският подвиг ни се струва трудно изпълним и изпълнен с всякакви лишения и дори страдания, но не трябва да се забравя, че монахът сам, с цялото си сърце е устремен към Бога. 

Вторият важен въпрос, на който книгата дава отговор, е доколко в живота на светския човек са приложими и изпълними евангелските заповеди на нашия Бог и Спасител Иисус Христос. Отговорът е: да, и при най-трудни и тежки обстоятелства истинският християнин трябва да очисти сърцето си и изцяло да предаде живота си на Бога, както и да бъде ръководен във всичко от Божествената благодат.

Общо представяне на книгата

Книгата на св.. Макарий е написана на гръцки език в стила на тогавашната епоха. Тя съдържа 50 духовни беседи (някои от тях по-кратки), 1 послание и 7 подвижнически слова. Бих желал накратко да представя основните теми, на които св. Макарий се спира в своята книга:

  • Единствено Бог може да отнеме от нас греха и да ни спаси от властта на дявола (беседа 2)

Прочети още »

ОБРАЗ, ИКОНА, ИКОНОТВОРЧЕСТВО

Българската православна църковна община

“Св. патрирх Евтимий Търновски” в Париж

и

Българският културен институт

С благословението на Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний

Под патронажа на Негово Превъзходителство г-н Ангел Чолаков, посланик на Република България във Франция

представят

ОБРАЗ, ИКОНА, ИКОНОТВОРЧЕСТВО

Изложение

посветено на 25-годишнината от основаването

на специалност “Църковни изкуства

на Богословския факултет към ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”

Откриване на 6 април 2017 г., 18,30 ч., с участието на църковния хор при храм “Св. патриарх Евтимий Търновски” Париж.

Изложението в което участват над 40 иконографa със своите икони, дърворезби, и репродукции на стенописи и мозайки ще се състои в Българският културен институт (28 rue la Boétie, 75008), продължавайки до 18 май 2017.

В рамките на изложбата, на 21 април 2017 г., 18,30 ч. – Елен Блере ще представи книгата си Езикът на иконата. Радостна светлина, както и нейни стенописи от френския метох на Симонопетра : Преображение Господне.

Единствената по рода си в България специалност „Църковни изкуства“ възниква през 1992 г. към Богословския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ под името „Иконография“. Създадена за да отговори на нуждите на Православната църква от обучени иконописци, стенописци и резбари, тя успешно се справя с тази трудна и отговорна задача. Първоначалната й мисия да възроди и съхрани традициите на православната иконопис и иконография се трансформира все по-успешно в утвърждаване и даване на нов, съвременен живот на литургичното православно изкуство. Процес, който произтича от богатството на християнското изкуство, от неговата дълбочина и същност и който преподавателите и техните студенти следват. Стремежът да се търсят ползотворни и дълбоки контакти със сродни специалности от чужбина довежда до множество съвместни прояви през годините – изложби, симпозиуми, конференции, които се превръщат в празник на православната образност и духовност.

Специалност „Църковни изкуства“ е подготвила около 400 специалисти-художници, които  успешно проектират и реализират икони, стенописи, мозайки, резби за десетки храмове в България и чужбина. Участват в различни форуми и изложби, сформират творчески групи и ателиета. Тяхно дело са множество цялостно оформени църковни ансамбли. Познанията, които получават им дават възможност да намерят реализация и в по-широк кръг от културни и обществени институции като галерии, музеи, училища и др. Някои от тях се насочват към изследователска и теоретична работа в областта на теория на изкуството и иконология.

Изкуството, писмеността и културата на България имат дванадесет вековна история, която е свързана неразривно с християнството.  Специалност „Църковни изкуства“ е една от малкото тясно ориентирани към запазване и развитие на културното богатство на Източна Европа чрез неговото разбиране и интерпретиране в условията на съвременния свят и среда.

*

Иконата не е човешко откритие и художествен факт, тя представлява традиция на Църквата. Това може да се изтълкува, ако вземем предвид, че за Седмия вселенски събор, изобразяваният е изобразен от своя образ – той е неговата икона, която Църквата пази и познава от традицията.

*

Иконографът, призванието на когото е да представи иконата по подходящ начин, извършва много важно дело, тъй като той е ръката на Църквата и служи за изразяването на нейния живот и опит. Ето защо, той трябва да живее църковно и да върви по пътя на светостта, така че да може да изрази света на иконите по начин, който да подхожда на състоянието на святост и на преобразената в Христа действителност.

ПАТРИАРШЕСКО И СИНОДАЛНО РОЖДЕСТВЕНСКО ПОСЛАНИЕ

%d1%80%d0%be%d0%b6%d0%b4%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be-%d1%85%d1%80%d0%b8%d1%81%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%be

“Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син,

и ще Му нарекат името Емануил,

което ще рече: с нас е Бог”

(Ис. 7:14; Мат. 1:23)

Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,

Столетия наред нечуваната вест за Христовото Рождество, с която се поздравяваме ние днес, е била само пророчество и очакване. Пророчество за обещания още на нашите прародители Месия, Който ще дойде, за да съкруши изконния враг на човека (Бит. 3:15), и очакване за повторното отваряне на вратите на рая и на вечния живот. Столетия преди дивното събитие на Въплъщението и Рождеството на Божия Син човечеството и цялото творение живееха само с вярата си в обещанието и с надежда за “славното освобождение на синовете Божии” (Рим. 8:21) и за настъпването на “благоприятната Господня година” (Лука. 4:19).

И ето, че всички надежди и очаквания се изпълниха ­ изпълниха се в тази свята нощ, когато Бог самовластно влезе в света, та никой повече да не бъде сам, защото “с нас е Бог” (Мат. 1:23). Ако пък това е така, ако наистина с нас е Бог, то тогава “кой ще е против нас?” (Рим. 8:31) ­ пита апостолът. Кой би бил против верните на обещанието, след като Сам Бог проводи Сина Си в света, за да бъде “светът спасен чрез Него” (Йоан. 3:17)?

Затова днес цялото творение се радва: “Земята поднася пещера на Непристъпния, ангели с пастири славословят, мъдреци със звездата пътешестват, защото заради нас се роди Отроче младо ­ предвечният Бог!” ­ така е възпявал някога Христовото Рождество богоозареният Роман Сладкопевец, така пее светата Църква и днес, и с това тържествено песнопение изразява цялата пълнота на радостта си от Божието присъствие сред нас и от тази с нищо не сравнима изява на всепобедната Божия любов: “Защото ­ свидетелства светият евангелист ­ Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан. 3:16).

От самото си начало проповедта за Господ Иисус Христос е разказ и свидетелство: разказ за конкретни исторически събития и свидетелство за тази от нищо непомрачима радост, която е донесена в света с Въплъщението и Рождението на Божия Син. Проповед и свидетелство за обновяването на Божия завет с човека и с творението, и неподправена радост от срещата с лежащия в яслите Богомладенец, към Когото в нощта на Рождество е устремено цялото творение. Свидетелство едновременно за Божието всемогъщество и за величието, дълбочината и смирението на Божията любов.

Тази дивна тайна на божественото домостроителство бе прозряла още Пресветата Дева, когато при вестта на Архангела изрече благодарността на целия човешки род: “Той показа сила с мишцата Си; разпръсна ония, които се гордеят с мислите на сърцето си; свали силни от престоли и въздигна смирени… [и] си спомни милостта” (Лука. 1:51-54).

В смирението на Рождеството и на тихото влизане на Всемогъщия в нашия свят, в отсъствието на всяка показност и суетна слава, съпровождащи тържествените събития в света на човеците, Божието явяване посред нас се откри като тайнство едновременно на величието и на снизхождането, на всемогъществото и на смирението, и на всичко онова, което единствено Бог можеше да донесе в сътворения и толкова много възлюбен от Него свят: вяра и надежда, божествена милост и съвършена любов, спасение и вечен живот. Защото тези са плодовете от Боговъплъщението и от идването на Спасителя сред нас; от това тихо, но властно Божие снизхождане в творението, променило завинаги нашия свят и озарило всичко и всички “със светлината на познанието” – както пеем днес в празничния тропар на Рождество Христово.

От тези божествени плодове, скрити в съкровищницата на непознаващата граници Божия любов, продължаваме да черпим с пълни шепи и сега. И затова всички ние, които отново и отново посрещаме сред нас, в душите и сърцата си, Спасителя на света, в този благословен ден можем, заедно с праведния Симеон, да кажем, че и нашите очи виждат слизащото от Небесата към нас спасение, което Бог е приготвил “пред лицето на всички народи” (Лука. 2:31-32). И, в неизразимата си радост от Рождеството, да се присъединим към ангелското войнство и да възпеем откриващата се днес тайна на спасението: “Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!” (Лука. 2:14). Защото в тази свята нощ ние отново посрещаме Емануил, а това означава, че “с нас е Бог”!

Отечески приветстваме с празника на Христовото Рождество всички верни чеда на Православната ни Църква ­ в Родината ни и далеч от нейните предели, като всесърдечно благопожелаваме на всички крепко здраве, бодър дух и благословени от Бога успехи във всяко добро начинание!

Благодатта и мирът на раждащия се днес във Витлеем Богомладенец, и общението в Светия Дух да бъдат с всички нас!

Честито и благословено Рождество Христово!

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД

† НЕОФИТ

ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ И

МИТРОПОЛИТ СОФИЙСКИ

ЧЛЕНОВЕ НА СВ. СИНОД:

† Врачански митрополит КАЛИНИК

† Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ

† Видинсuи митрополит ДОМЕТИАН

† На САЩ, Канада и Австралия митрополит ЙОСИФ

† Великотърновски митрополит ГРИГОРИЙ

† Плевенски митрополит ИГНАТИЙ

† Ловчански митрополит ГАВРИИЛ

† Пловдивски митрополит НИКОЛАЙ

† Доростолски митрополит АМВРОСИЙ

† Западно- и Средноевропейски митрополит АНТОНИЙ,

† Варненски и Великопреславски митрополит ЙОАН

† Неврокопски митрополит СЕРАФИМ

† Русенски митрополит НАУМ

† Старозагорски митрополит КИПРИАН

Забележка: По решение на Св. Синод това послание да се прочете от църковния амвон на Рождество Христово, 25 декември 2016 г.

 

Честито Рождество Христово и благословена Нова Година !

cpbg-2

Годишно отчетно събрание – 29/01/2017

obshtina

Братя и сестри,

На 29 януари 2017 г., асоциацията на Българска православна църковна община “Св. патриарх Евтимий Търновски” Париж, ще проведе своето годишно отчетно събрание. Дневният ред включва доклад и счетоводен отчет за изминалата 2016 г., въпроси, обсъждане и приемане на доклада. Всички членове на църковната ни община участват по устав в тази важна ежегодна среща.

Църковното настоятелство

Първа православна литургия пред мощите на света Анна в Шири Урскам

    01Фотограф : Камелия Стоева и Мариета Баширова

Текст : свещ. Иван Карагеоргиев

На 10 декември 2016 година бе отслужена първата православна света литургия пред мощите на света Анна, майката на Пресвета Богородица, които се съхраняват в катедралата на френското градче Шири Урскам, недалеч от Кампиен. Миряни от Белгия и Франция, между които и група от нашата църковна община, се стекоха да се поклонят пред светинята и да се причастят с тялото и кръвта Христови. Тайнство, колкото духовно, толкова и реално и въплътено, поради въплъщението на Спасителя, станало факт благодарение пречиста Дева Мария, родена от света Анна, Неговата баба по плът. В края на светата литургия, огласена от юношеския хор на църквата « Рождество Христово » от гр. Антверпен,

02отец Николай Никишин, който от дълги години организира поклонически пътувания до православни светини в цяла Франция, подчерта в своето слово помощта, която мощите на света Анна оказват на всички, особенно на бездетните майки, поради факта, че самата тя е приминала пободеносно през това тежко изпитание, надявайки се въпреки всяка надежда и раждайки Майката на всички нас. А Пресвета Богородица, като всяка майка, ни приема водейки ни за ръка към своя единороден Син, въпреки нашето недостойнство и особено тогава когато го осъзнаем, когато видим бездната която ни разделя от Него и в страха си се сгушим в скута и и продължим напред с Нея към Него, въпреки всичко… въпреки нас…

image2

04

Предстоятелят на храма « Рождество Христово »  в Антверпен, протоиерей Димитър Сизоненко, приканва вярващите да приемат тялото и кръвта Христови пред реликвария, където се съхранява горната част от черепа на света Анна.

За повече снимки посетете фотогалерията ни.

 

Притчата за богаташа и бедния Лазар

plousios-kai-lazaros_mesa

Притчата за богаташа и бедния Лазар

свещ. Иван Карагеоргиев

В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин!

Скъпи в Господа братя и сестри,
Днес чухме притчата по свидетелството на свети апостол и евангелист Лука (16,19-31) за богаташа и бедния Лазар, която на пръв поглед не ни засяга. Богаташа, който се обличал във висон и багреница всеки ден, пирувал бляскаво, сиреч, не само не e било необходимо да ходи на работа, но е имал и средства да оранизира пиршества ежедневно. Ние не сме от тази категория хора. А пък не сме и толкова бедни и толкова болни като Лазаря…

Редно е обаче, да знаем като православни християни, че няма дума в Евангелието, която Бог да не е изрекъл лично и специално за нас. И онези евангелски четива, които не разбираме, които си мислим, че не са за нас, именно тях трябва да препрочитаме, задълбочавайки се в тях. Колкото по ни е неясно, толкова повече трябва да четем този текст, за да разберем какво Бог иска да ни каже чрез него.

Но след като не сме богати като богаташа и бедни и болни като Лазар, какво означава тази притча за всеки един от нас? Най-напред това че има отвъдно, има смърт, има и съд. Човек живее веднъж, имаме един шанс, който не се повтаря, и затова е редно да го използваме много внимателно. Имаме един живот, не се прераждаме, не се превъплъщаваме в камъни, дървета, животни и т.н. както се опитват да ни кажат някои източни философии. Човекът е Божие творение и като такова, той е свещено творение, той е образ Божий, дори в своето тяло. След като Христос се въплъщава, тялото става толкова свещено, колкото и душата, понеже Христос го благославя, правейки го свое.

И така ние имаме един шанс, не два, един, да се ориентираме и да вземем правилното решение – дали искаме да отидем в Рая или искаме да отидем в Ада. Вие ще кажете: “Ами то е много просто – ние искаме да отидем в Рая”. Добре. Но веднъж взели това решение, трябва все пак да направим нещо по въпроса, да се потрудим, за да можем като отидем в Рая да ни е уютно, да намерим там приятели – светиите с които трябва да сме се сприятелили още тук на земята – иначе Раят за нас не би бил никакъв Рай, ами Ад.

Светите отци казват, че Рая и Ада, това са състояния на човешката душа. Състояния на човешката душа, в които не се изключва и тялото. Тялото както и душата са безсмъртни. Вие ще кажете: “Ами как така, нали то се разлага, червеите го изяждат” и т.н. Да, разлага се… Но имаме и тела на светци, чиито мощи не се разлагат, въпреки всякаква логика и въпреки всякакви научни изследвания се съхраняват с векове. А на обикновения християнин тялото се разлага. Да, обаче ние вярваме във второто Христово пришествие, както и във всеобщото възкресение, което може да стане утре, но може да стане и след много години. Пришествие, което ще бъде предшествано от Антихриста, който също трябва да дойде и срещу когото трябва да се подготвяме, най-вече съчетавайки се и живеейки с Христа. Иначе дори няма да можем да го припознаем като Антихрист, ако не живеем с Христа.

При Второто Христово пришествие, телата ще възкръснат. Ще оживеят. Символ на това е Христос, който се явява на своите ученици, иска риба, иска вощен мед и им показва, че той яде. Вярно е, че това тяло е различно от нашето, понеже Той минава при заключени врата. Но това тяло го има. То е безсмъртно. И тук в притчата, това много ясно излиза наяве. Понеже богаташът моли Авраам да изпрати Лазаря да намокри с вода езика му, тъй като е измъчван от страшна жажда. Той умира, тялото му се разлага и в същото време мъките му са и телесни… Смъртта не унищожава тялото и душата, а ги въвежда в едно ново измерение. А пък смъртта, братя и сестри, е най-сигурното нещо, което ще ни се случи. От това не можем да избягаме.

Не можем да избягаме, въпреки, че днешният свят се опитва да ни каже, че можем. Въпреки, че Гугъл и други големи магнати се опитват да направят вечния човек, безсмъртния човек, човекът-бог. И това е много опасно. Бертран Вержели – православен френски философ, издаде наскоро една книга за човека-бог[1]. За този човек, който днешното общество се опитва да обезсмърти. За свръх-човека. За човека, който няма да умре.

Св. Максим Изповедник казва, че смъртта е благодат, благословение, с което Бог дава край на трудностите, на остаряването ни, на всички мъки. И ни дарява ново начало. Ако някой се опитва да ни обясни, че на земята може и ще има пълно щастие, то трябва да бягаме много бързо в обратната посока. Това не означава, че на земята няма никакво щастие, и че на земята трябва да живеем като гностици и дуалисти. Напротив – в Православната църква има пост, има и брак, в който брачното общуване е благословено, има и празници, за които в типика пише, че се разрешават блажна храна, че се разрешава и вино. Църквата намира начин по който да ни покаже, да вземе под внимание нашата въплътеност. Понеже не може душата да се радва, без и тялото да участва в тази радост. Обратното също не е възможно, понеже когато тялото се радва без душата да участва в тази радост, става дума не за истинска радост, а за мимолетно плътско удоволствие, което дори не е удоволствие в истинския смисъл на думата, а зависимост и робство, лишено от радост. Но когато някой почне да ни казва, че всъщност няма задгробен живот, че ние ще направим вечния човек, трябва да внимаваме, понеже Христос ни казва, че ние сме пришълци на земята и дните ни на нея са малко. Малко спрямо вечността, понеже 100 години са малко спрямо вечността, а не всеки доживява и до 100.

Затова, братя и сестри, трябва да се молим Христос да ни дава мъдрост да разграничаваме духовете и да Го следваме. Имайки пред очите си притчата, това, че има съд, и че има вечно наказание и вечна мъка. Много важно е тук да не сложим черно-белите очила и да четем този евангелски разказ така: богатият отива в Ада, бедният отива в Рая. Автоматично. Нещата са по-релефни.

Спасителят и св. евангелист Лука вписват този релеф по много фин начин. Къде отива бедният Лазар? В Лоното Авраамово. Не в Рая, а в Лоното Авраамово. Защо Лоното Авраамово? Защо не бе написано Лоното Исааково, Лоното Яковово? Всички те са патриарси и са в Рая. Защо пък точно Авраам? Ще кажете: “Той е първият”. И не само това. Авраам е бил не по-малко богат от Богаташа. Знаем за неговата благотворителност, знаем за неговото гостоприемство също така. При Мамврийският дъб, той приема трима ангели чрез които му се явява сам Бог, откривайки своята троична същност в така наречената старозаветна Света Троица. Авраам пък е чакал да му дойдат гости, за да може да заколи теле и да обядва с тях. Бил е може би по-богат и от богаташа. И това не му е попречило да влезе в Рая. А пък богаташът отива в Ада. Този антипод не е случаен, понеже чрез него се казва: богатството е изпитание, но ако е използвано правилно може да въдвори човека в Рая, ако ли не, може да го обезличи, довеждайки го до Ада.

Името на бедният Лазар, този болен, неизвестен никому човек, остава в Евангелието, а не това на богаташа, който е бил много известен за своето време… Св. Йоан Златоуст насочва вниманието ни към този парадокс. Богаташът, който е известен, който е бил властен, събирал се е с властни приятели, пирувал е с тях, неговото име се е знаело от неговите съвременници, които са го споменавали с респект и страхопочитание. А името на Лазар не е било никому известно, преди неговата смърт да го увековечи, или по-скоро да го обезсмърти и хиляди християни да говорят за него, сочейки го за пример.

Но отново, какво се посочва като пример? Не просто това, че е бил беден и болен. Има много бедни и болни хора. Сами по себе си бедността и болестите не ни вкарват автоматично в Рая. Човек може да е беден и да роптае и да завижда. Това не му помага да влезе в Рая. Човек може да е болен, да похули Бога и да отиде в Ада. Това което отваря райските врати за Лазар е неговото безропотно търпение въпреки големите му изпитания. Той е приел своята участ, както и това, че неговите първи приятели ще са животните, а не хората… Интересен е фактът, че и на Рождество Христово животните се оказват по-гостоприемни от хората. Не се намира къща, където Мириам да роди, а ражда в ясли, в обор.

В днешното общество на егоцентризъм, на консумеризъм, на хедонизъм, естествено, че богаташа ще е пример за всички ни. Ще е пример, който се налага отгоре, чрез телевизия, чрез радио, чрез реклами. “Колкото повече, толкова повече”, както казва Мечо Пух. Но в случая е : “Колкото повече, толкова по-малко”, колкото повече сме безразлични към другия и колкото повече мислим единствено и само за себе си, толкова по-малко богатеем. Но трябва да даваме от сърце и без да чакаме нещо обратно. Богаташа също е давал, правейки пирове, но той там е канел хора, които ще ласкаят неговото его, в което е искал да се вижда такъв, какъвто не е, да слуша добри думи за себе си…Обаче “празникът” или по точно фарсът спира в един момент. И започва истината. Започва смъртта, започваме да виждаме това, което наистина сме и понякога когато лъсне нашето его, то и само то, гледката никак не е достолепна, ами си е доста ужасяваща. Ако този ужас не го изживеем на земята, ще го живеем във вечност с тази разлика, че на земята, ужасът е радост в тайнството покаяние в което въпреки нашета нищета, Бог ни приема в своите обятия, докато в отвъдното ужасът си е ужас, такъв, за който не сме и сънували.

Св. Йоан Златоуст казва, братя и сестри, че притежаваме това, което даваме. Онова, което даваме наистина от сърце и забравяйки го в самия жест на даване. Защото всички онези богатства, които не ги споделяме са загубени. Всичко, което натрупваме ще остане на нашите деца. Ние не можем нищо да занесем в гроба. Хубаво е да даваме също така и на хора, които имат нужда. Вие ще ми кажете: “Но ние нямаме възможност”. Може да даваме не само средства. Може да се молим, може да даваме онези таланти, с които Бог ни е благословил. И вярвам, твърдо съм убеден, че няма човек тук в църквата, който да няма какво да даде. И споделяйки ги, талантите се преумножават. Алогично е, но е факт – колкото повече даваме, толкова повече получаваме. Колкото повече обичаме ближния и Бога, толкова по-дълбоко съзираме Божията любов към нас, за която сме призвани да свидетелстваме понякога, викайки в пустинята, имайки за пример св. Йоан Кръстителят – “Гласът на викащия в пустинята”. Независимо, че нямаме чуваемост, независимо, че Дяволът ни казва: “Няма смисъл, аз съм завладял света, Антихристът ще дойде, всички ще ви пороби. Няма да може да се спасите вие и вашите деца”. Независимо от всичко, което той ни казва, длъжни сме да “викаме” в пустинята на човешките сърца. Ако имаме търпението на Лазаря, Христос не само ще ни отговори, но и самият Той ще вика чрез нас недостойните и скверните Негови служители, които, като произнасяме Неговото име, може би вършим грях. Защото то е толкова чисто и величествено, а Бог ни е призвал да Го произнасяме. Призвал ни е да вярваме в Него. И да вярваме в Христа. Независимо от всичко, което виждаме и не виждаме в Църквата.

Бедният Лазар е помолен от богаташа да се върне в бащината му къща за да свидетелствува, та да може другите му братя да видят и да се избавят от Ада. Авраам му казва: “Няма смисъл, защото ако те не вярват на Моисея и пророците и да дойде някой от мъртвите, пак ще го дискредитират, казвайки ‘Това са глупости’”. Важно е, братя и сестри, това да го имаме пред вид и когато си казваме, свещениците ни са такива, владиците ни са онакива, забравяме, че сме тук не заради тях, а заради Бога. Вие сте тук не заради мен, а заради Бога. Ако сте тук заради мен, то вие си губите времето. Дошли сте в храма заради Богочовекът, Който е сред нас, въпреки нас. Въпреки немощта, която може да видим в клира или където и да било, и срещу която сме призвани да се борим с всички сили, е редно да не забравяме, че колкото повече се надяваме на Бога, а не на някой друг, толкова по-щастливи ще сме в Църквата.

Клирът, това е мост. Хубаво е да е от бетон, човек се чувства по-сигурен на него. Но дори и да е от въже, ако човек гледа към Бога, няма страшно. Или дори да е от бетон, ако човек не гледа към Бога, ще се хвърли от него. Затова, когато ние си казваме: “Ако бяхме живеели във века на св. Йоан Златоуст, на св. Василий Велики, на Кападокийците… ако бяхме видяли св. Паисий Светогорец преди да умре… щяхме да сме много по-вярващи. Това не е вярно, понеже и да бяхме съвременници на всички тези светии, техния пример не би ни послужил за нищо, ако нямахме духовни очи да го видим. Понеже, ако не се стремим към Бога, ако не се опитваме да очистим сърцето си, ако не се опитваме не само да бъдем по-добри, но и по-искрени със самите себе си, то и св. Паисий Светогорец да дойде тука между нас, ние няма да го видим. Няма да имаме сърцето да го усетим, няма да имаме духовното зрение, да видим очевидното. И обратното, ако отворим сърцето си, то тези Божии приятели стават и наши съвременници в и чрез светата литургия.

Бог ни е дал в св. Кръщение духовните очи, които трябва постоянно да очистваме и умиваме със сълзите на покаянието, с тайнството изповед, с молитвите… Не с отчаяние, но вярвайки, че Той ще ни дойде на помощ и в същото време знаейки, че дните ни са преброени. Ние тук имаме един живот, нямаме повече, както казахме в началото. Но също така не трябва да забравяме, че Бог ни обича, дори ние самите да се мразим. Той пръв, повече от нас иска да се спасим и да Му се доверим. Ако го сторим, Той ще ни упъти, ще ни утеши, ще ни прегърне и ще можем спокойно да заспим в Неговия скут не се притеснявайки от Дявола, от всички неща, които кръжат около нас. Както дете, което заспива в скута на майка си… То е спокойно, защото знае, че майка му го обича, знае, че там е на сигурно място и знае, че въпреки, че е болничко, въпреки, че е с температура, тя ще направи всичко възможно да му помогне и утеши, тя никога няма да го изостави. А колко повече Бог ще направи това за нас …и Той го е направил на Кръста, разтваряйки пречистите си ръце за да прегърне цялата вселена.

[1]             Bertrand Vergely, La tentation de l’homme-dieu, Mesnil-sur-l’Estrée, Le Passeur, 2016.

Яковова света литургия

sveti-iakovСкъпи приятели,

На 23 октомври 2016 г., неделя, в деня, когато честваме паметта на свети апостол Яков, в нашия храм ще отслужим, с благословението на Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний, Якововата света литургия. Това древно чинопоследование, което извършваме веднъж годишно, ще бъде възможност за всеки един от нас да стане съпричастен на дълбочината и красотата на молитвите от които то е извезано и разбира се, за онези, които са се подготвили, да се причастят с тялото и кръвта Христови, които според установения от него ред се преподават поотделно.

Начало на светата литургия – 10,30 часа.

Както всяка неделя, желаещите да се изповядат биха могли да го сторят от 9,00 часа.