Неделя на Блудния син


nedelqbludnago1

 

Проповед за Неделя на Блудния син

свещ. Иван Карагеоргиев

Вписал : Юлия Талева

В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин!

Скъпи братя и сестри,

Днес светата Църква чества Неделята на Блудния син. И както чухме в литургийното св. евангелие, пред нас е поставен примерът на непримерността. И двамата герои, споменати в този евангелски разказ, са важни – и верният, и блудният син, защото и от двамата можем да се поучим много. Блудният син, както чухме, иска своя дял от бащиния си имот, взема го, прахосва го разпътно, с блудници, и идва един ключов момент, в който, както пише св. апостол и евангелист Лука, той идва на себе си. Идва на себе си, защото открива суетата на тази далечна страна, в която е отишъл – страната на греха, страната на страстите, на блудството, която изглежда лъскава, привлекателна, щастлива дори, и в същото време той бързо усеща, че тя е пустиня, че е празна. Блудният син се озовава при свинете, няма право да се нахрани дори с храната на прасетата, и страда не само от духовен, но и от физически глад.

Така и днес ни примамва светът със своите страсти. Далечната страна вече дори не е толкова далечна – достигаме я с едно кликване на компютъра, привлечени от изкушението да получим всичко веднага, на минутата, дори на секундата, в която щракнем. Но пак отиваме в същата онази страна, която носи разочарования, която не дарява истинско щастие. Понеже не можем да говорим за истинско щастие, когато има начало и край, никоя човешка страст тук, на земята не е вечна, колкото и да е силна. И проблемът на страстите е не това, че ги имаме, а това, че не знаем как да ги владеем, как да ги направляваме. Понеже ако човек се остави да бъде тласкан от страстите, той не само оскотява, но и живее по един нещастлив начин, защото е роб. Роб на дребното, на дребнавостта, на дявола, роб на реалност, която няма как да донесе пълно щастие, a само едно лицемерно щастие, което иска от нас все повече и все повече робство. Първоначалната примамваща картина на тази чужда страна се оказва толкова ефемерна колкото един блян, един мираж. И когато човек се съвземе, вижда, че наистина си е пропилял имота, живота, ако щете и времето си, понеже нашето време на земята е преброено, ние не вярваме в прераждането, вярваме, че сме тук за определено време, което трябва да ценим и скъпим, защото с всеки изминат ден се приближаваме до момента, в който ще се представим пред Бога. И в тази надпревара с времето трябва да се борим с тези страсти. Защо казвам, че те сами по себе си не са лоши? Ето какво казва св. Григорий Палама през 14 в.: „Добре, ти искаш да изкорениш страстите си, да ги унищожиш, много по-лесно и правилно ще е обаче да ги насочиш в добра посока“. Как можеш да се молиш Богу, без да обичаш? Сиреч, тази любов, която носим в сърцата си, която Църквата благославя, както и нейното телесно въплъщение в тайнството брак, ние можем да изразим пред Бога с душите си, горейки, насочваки я към Него. Ще кажете, добре, за любовта е ясно, лесно, ала за гнева? Как да го постигне човек? На едно място в евангелието се казва: „Гневете се, но не грешете“ (Еф. 4,26). Сиреч необходимо е да се борим със злото с гняв, да се разгневим на дявола, да се разгневим на …гнева си. Когато на човек му прекипи и иска да каже нещо лошо на своя ближен, вместо да се поддаде на тази страст, по-добре е да се разгневи срещу самата нея и да каже: „Напук на тебе, няма да кажа това! Ще издържа!“ И така гневът срещу дявола, срещу врага, придобива цялото си значение, звучене и смисъл.

В днешното евангелие се говори за една точно определена страст – страстта на блудството. Блудният син (от блуждая, „скитам“ на църковнославянски), е oнзи, окойто се скита и не е у дома си, (а знаем, че когато не сме у дома си, не се чувстваме уютно), онзи който пропилява богатството си разгулно, с жени. Много интересно е и апостолското четиво за днешния празник, което също се отнася до този грях: св. апостол Павел говори за нашите тела като за храм – храм на Светия Дух. В съвременната антропология и социология и изобщо според днешния светоглед човешкото тяло се е обезличило, изгубило е своята сакралност, своята ценност, станало е предмет, станало е безличностно. Докато в свещеното Писание апостол Павел много ясно ни казва: „Вашите тела са ваши тела и те са храмове на Светия Дух“. И в Символа на вярата заявяваме вярата си, че тялото е обречено да възкръсне. Именно затова е и постът, затова са и кръстните знамения, поклоните, именно затова са лишенията – не защото мразим тялото, а защото го обичаме. Няма как да не обръщаме внимание и да не се грижим за нещо, което обичаме. Някои може би ще ни кажат: „Да, но вашият пост е по-скоро ненавист към човешкото тяло“. Нашият отговор е точно обратният – не можем да направим нищо по-добро за тялото си от това да го тренираме, да го възпитаваме чрез аскезата и задръжките. Чрез тях човекът се упражнява да превъзмогне себе си и да докаже, че може да бъде над всички онези малки проблясъци от тази далечна страна, която, нека да кажем пак, е всъщност съвсем близо и която всъщност е утопия, несъществуваща (от гръцки „у-топос“, което значи „без място“, нещо, което не се намира никъде). Тя не съществува, има я в нашите бленувания, които ни пречат да живеем щастливо. Вижте абсурда днес – блудството е начин на живот, норма на поведение. Не само блудството, а прелюбодействието. В метрото ще видите реклами на сайтове за извънбрачни връзки и после се чудите как да обясните на детето си, като ви пита какво е това. И представете си, това е в метрото, в градския транспорт, не на някакво място, което да се търси специално. Това поведение се налага като висша форма на щастие, на успех, на сeбереализация. И същевременно цифрите от социологическите данни са неоспорими: най-високия процент на самоубийства намираме в страните, които са материално преуспели и в които тези неща са нормални. Франиця е една от водещите страни по консумация на антидепресанти, Швейцария по самоубийства. А в африканските страни, където хората нямат пари да нахранят челядта си, където децата умират от глад, там няма самоубийства. Ето как се проявява този абсурд – човекът уж има всякакви начини да задоволява блудните си страсти, а в същото време е безкрайно нещастен, неудовлетворен. Защото е ясно, че нашата душа е създадена за нещо по-голямо. Както и тялото ни, защото ние вярваме, че в Божието царство Христос е възкръснал с тялото, така както се е въплътил чрез тялото. Ние се причастяваме с Него пак благодарение на Неговото тяло и кръв и благодарение на нашето тяло. И така, ние вярваме във възкресението. Но за да го има, то трябва да започне отсега, като спазваме най-простите предписания на светата Църква: поста, за който се подготваме сега. Забележете с колко педагогика похожда Църквата към тази подготовка, как постепенно, полека-лека се подготвяме за това духовно и физическо изпитание. През изминалата седмица сряда и петък не бяха постни дни; идната седмица започваме с месни заговезни, първо спираме месото, после започваме сирни заговезни, даваме си прошка и пристъпваме към поста.

Даваме си прошка… А ако не си я дадем? Ако не си я дадем, постът малко или много се обезсмисля, обезсмислят се и добрите ни дела. Като тези на по-големия син от притчата, който е бил безупречен от човешка гледна точка – стоял е при баща си, правил е каквото трябва, бил е верен – но който първо не прощава, второ и не обича. Казват му: „Хайде, ела при нас да се порадваш, понеже брат ти се завърна, а не знаехме мъртъв ли е бил или жив“. А той отговаря: „Не ме интересува, това не е брат ми“. Много интересно е предадена тази история от апостол Лука – слугите са сякаш по-сърдечни от самия син. Той пита какъв е този празник, тази шумотевица, те му казват, брат ти си дойде и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав. А той „се разсърди и не искаше да влезе. Баща му взе да го кани. Той отговори на баща си и рече: Ето, аз съм ти служил, ти на мене нищо не си дал, а тоя ти син (сиреч не брат ми), който пропиля имотите ти, половината от него с блудниците, ти за него се радваш“. И тук бащата проявява справедливост, като успокоява големия син, уверявайки: „Синко, всичко мое е твое“ (сиреч дялбата, която сме направили, е в сила, пропиляното си е пропиляно, то си е за негова сметка, но това, което имаш, си е твое, не се притеснявай, няма пак да делим наполовина). И големият син пак не иска да влезе в радостта. Понеже някак си не обича брат си, той не му е липсвал особено. Блудният син е извършил глупост, самият той го признава, но проявява смирението да отиде и да каже „няма вече да съм ти син, ще ти бъда като слуга“ – представете си какво смирение! Не тръгнал да се самоубива, както сега е модерно, а си казва, „няма значение, сгреших, глупост съм направил, ще отида и ще го призная“. И бащата дори не го оставя да довърши своята изповед и го приема, защото го обича. Св. Йоан Златоуст казва, че големият син е корабокруширал на пристанището, неговата отговорност е още по-голяма, защото той уж служи на Бога, а не обича, няма радост, няма милостиво сърце. А нека бъдем честни: не мислите ли, че и големият син, макар и останал в дома на баща си, все с нещичко някога не е сгрешил, все нещо не е сторил както трябва, дори да не е в такава степен като брат си? Така че и за него е била нужна прошка, и за него е трябвала милост, за да се спаси. Но той не осъзнава това. Той е там единствено заради себе си, той иска да се спаси сам. А в Църквата няма смисъл да се спасяваме сами, ние сме в нея, за да се спасим всички заедно. Какво отговаря Мойсей, когато Бог му казва да отпише имената на Израилевия народ от книгата на живот: „ако отпишеш техните имена, отпиши и моето“. Ето тази невероятна, истинска, предана любов прави възможно спасението. И обратното, ако човек върши само своите добри дела и разчита на тях единствено за да спаси себе си, а другите да гният в ада, тогава няма голям смисъл от неговите добри дела. Те са му нужни за собственото му спасение, но и за това на другите.

Спомняте си, може би тази прекрасна картина от „Братя Карамазови“ на Достоевски, за стръкчето лук. И за онази лоша жена, която цял живот нищо добро не била направила, но видите ли, дава едно стръкче лук на бедна жена. И ето какво прави нейният ангел пазител: тя гори в ада (това е образно казано, адът е състояние на страдание) и ангелът ѝ подава стръкчето лук – да се хване за него, за да я издърпа оттам. И тя се хваща за стръкчето и ето че другите хора, виждайки я да тръгва нагоре, да излиза от пъкъла, се хващат за нея. Тогава тя се изплашва – ами ако това стръкче лук се скъса? – започва да рита останалите, да им вика със злоба : „Махнете се, това е моето стръкче лук, моето!“. И когато казала това, стръкчето наистина се скъсало. Тя паднала обратно в ада, не защото го е споделила с другите, а именно паради това, че е отказала да го стори.  Ангелът ѝ пък заплакал и си отишъл.

Ето защо когато вършим добро, трябва да забравяме, че сме го вършили, като се каем смело със сърцето си. И каквото и добро да направим, нека знаем, че то не е само наша заслуга, а и Божия милост. Това, което е забравил големият син, е че ако е останал при баща си, ако му е служил истински, то е, защото Бог е допуснал така, защото това е по Неговата милост. Блудният син признава греха си – голям, истински грях. Човекът не може да се върне назад. Покаянието е именно това тайнство, което позволява времето да се върне и Бог да ни заличи стореното. Именно това е една от важните, ако не и единствената причина да бъдем тук – тайнството покаяние, сърцестоенето пред Бога, съкрушеното сърце. Самата изповед е, ако щете, като парацетамол, тя помага температурата да не скача над 40°С, за да може животът да е извън опасност. Но вътрешната борба, тайнството покаяние продължава през целия живот. Понеже нашият Бог, небесният ни баща, е готов да ни приеме, да ни прегърне, каквито и глупости да сме сторили, само и само да ги осъзнаем и да се разкаяме за тях и съответно да сме готови като Блудния син да поемем последствията. Не стига само да кажем: „съгреших, ама то всички грешат“, необходимо е да извикаме през сълзи „съгреших, не ме интересува дали всички грешат, аз съгреших и съм готов да стана един от Твоите наемници“. Тогава ще се озовем в бащините обятия.

Накрая нека не забравяме един от най-трогателните моменти в цялото евангелие: мига, в който бащата вижда блудиня си син отдалеч – защото го е очаквал. Бог ни очаква!

28.02.2016 г.

2 коментара

  • By Вера, 02.03.2016 @ 22:18

    Прекрасна и вдъхновяваща проповед.
    Благодаря, че я споделихте в сайта.

    Продължавайте да споделяте проповедите, за да можем и тези, които физически сме далеч от вас, да ги “чуем”.
    Поздрави:
    Вяра

  • By Васил, 21.03.2016 @ 11:17

    Здравейте,

    Благодаря,че споделихте на сайта словото.

    Продължавайте все така.

Other Links to this Post

RSS feed for comments on this post. TrackBack URI

Leave a comment