„Небесен прозорец“

Изложба, на Въведение Богородично, една година по-късно, филм, на Въведение Богородично! Хубав, от началото до края, филм за иконата, и за тези, които я обичат, и в Париж, и в Търново, и в Букурещ.., и не само там.., и които я живеят най-естествено! Небесен прозорец, един филм на Калина Станева и Петър Вълчев! Подарък на и от църковната ни община в Париж ❤️

Спомени от едно поклонение

снимки: Софийска митрополия, Иван Шишиев

автор: Ивайло Ганчев

Затрупан от ежедневната суета на големия град, като човек, който се стреми да живее по християнски ми е доста трудно да съчетавам духовния и светския живот. Трудности и проблеми на работа, грижи в семейството, светски ангажименти… Сами по себе си тези неща са си нормални, но лека полека избутват молитвата и духовния живот на втори и трети план. Лично на мене ми е нужен момент в годината, в който да се концентрирам върху духовното измерение на живота и да се отдалеча малко поне от суетата и тревогите на света.

Когато научих за поклонническия път „Рилски чудотворец“, разбрах, че това е нещото, което търся, но за съжаление няколко години поред не можах да се включа по стечение на обстоятелствата. Най-накрая през 2017г. успях да участвам и наистина поклонението се оказа един духовен оазис на фона на градската пустиня.

Тръгваме от храм св. София след св. Литургия, на която голяма част от поклонниците се причастяват. Това ме радва, защото показва и духа на групата. Отслужва се и водосвет. Подкрепени с тези духовни дарове се отправяме, кой както предпочита, към изходната точка – крайната спирка на трамвай № 5 в полите на Витоша. Възползвам се да донапазарувам неща, които ми липсват. Известна част от тях в последствие се оказват излишни, но суетата си е суета, дори когато тръгне на поклонение.

Още с първите стъпки в подножието на планината се разбира, че следващите 5 дена ще бъдат физически. Качвайки се нагоре молитвата сама идва на уста. Красотата на планината също действа укрепяващо. Лично за мене това беше и лайтмотива на поклонението: молитва и красота, красота и молитва.

Първата среща е на хижа „Планинарска песен“. Организаторите са предвидили момент, в който всички участници се представят. Хора от всякъде, на всякаква възраст (от 8 до 75г.). Малко са тези, които са дошли да се поразходят. Повечето са дошли с упование в св. Йоан и в Господ, да споделят молитвения път към обителта на закрилника на България. След представянето отиваме до съседен параклис, където отслужваме акатист на св. Йоан. Акатистът придава ритъм на поклонението. Всяка сутрин и вечер, а често и на обед се четат части от акатиста.

Това непрестанно приковава вниманието ни към целта на цялото събитие, а именно почитането на паметта на св. Йоан и измолване на неговата закрила за нас и за целия ни народ. Акатистът, заедно с тропарите на св. Йоан, на Преображение, на Успение придават автентичен духовен отенък на цялото начинание и го правят поклонение, а не просто поход.

След акатиста остава време за вечеря, а после всички се оттегляме към палатките, защото трябва да се съберат сили за следващия ден. Организаторите се бяха постарали да предупредят на всички места където спирахме, че трябва дас се приготви постна вечеря за поклонниците. Мисля, че това, че поклонението е по време на пост ни укрепваше допълнително и даваше допълнителни духовни сили.

Вторият ден мина в прекосяване на Витоша. Както всички опитни планинари знаят, качването е трудно, но слизането е по-трудно. Които не го знаеха го разбраха, а които го бяха забравили си го припомнят бързо. Слизайки по южния склон на Витоша, пред нас се разкрива красива гледка: полето, Верила, а най-отзад и величествената Рила, в сърцето на която се таи крайната ни дестинация – Рилският манастир.

Докато вървим завързваме разговор спонтанно. Разговорите са открити, непринудени, искрени. Дали това, че сме в природата или път това, че призоваваме непрестанно закрилата на св. Йоан прави така, че да изпитвам радост от общуването, от това да позная вярата на другия, да почерпя от неговия духовен опит, да позная в него брата или сестрата, които се стремят към Христос всеки по неговия си път.

Пристигането в Ярлово е почти по тъмно. Настаняваме се в двора на църквата на селото. Палатките се оправят бързо и в целия двор цари приповдигнато настроение. След като се настаняваме отиваме да прочетем акатиста на св. Йоан. През всички села, през които минаваме ни поразяват спретнатите и красиви църкви, различни по големина, но винаги красиво изписани, чисти, подредени.

След акатиста и няколко порции вкусен фасул, който доброволци от селото бяха приготвили специално за поклонниците, всеки се оттегля на почивка. Има възможност да се пренощува и в църквата и голям брой поклонници остават да спят там.

Третият ден е най-дълъг и особено уморителен, заради монотонността на прехода. Пресичаме Верила. Самата планина не е много висока, но яркото слънце и дължината на прехода (около 30км) съвсем не улесняват задачата. Въпреки всичко, нашият водач – бай Боре (74 годишен планинар и бивш алпинист, когото Бог призова при себе си тази пролет) ни прекарва през най-кратките и хладни пътеки. Истинско богатство е да се слушат неговите истории за местностите, които пресичахме. Така разбираме за изчезнали села, за вододела между северна и южна България, за това откъде е минавал пътя на коприната, както и много други неща.

Пристигаме в село Белчин привечер. Заради това, че етапът беше дълъг групата се е разтегнала. Преди всяко село винаги се спираме, за да се съберем и да влезем заедно в селото. Това придава някак си единство на групата. Радостно е също да завършим заедно, както бяхме и тръгнали. Сега като гледам назад си казвам, че е хубаво да има повече такива места, където да сме заедно е по-важно отколкото да сме първи.

След като се събираме, потегляме към църквата, където прочитаме акатиста. Не се бавим много, защото предстои още един последен етап за деня – трябва да се качим около 1км по-нагоре до Цари Мали град, където има хубава поляна, която може да ни събере. Домакините отново ни посрещат с два големи казана с бобена чорба. Някои от групата бързо се организират и запалват огън, който допълнително допринася за доброто настроение и за атмосферата на вечерта.

С минаването на дните се сближаваме все повече с другите участници. Има групи от цяла България. Тъй като съм сам, ту се присламчвам към една от софийските групи, ту към пловдивската, ту към някоя друга. Навсякъде цари дух на приятелство и споделяне. Това е другият прекрасен спомен, който ще ми остане – за топлите човешки отношения и приятелствата, които се завързат спонтанно, крачка след крачка, молитва след молитва.

След като свърши поклонението където и да отидех из България се срещах случайно ужким с други поклонници. Срещнахме се в Царево, в Пловдив, в Русе… През ноеври месец с моето семейство отидохме на екскурзия до Рим. И там пред гроба на св. Константин Кирил съвсем „случайно“ се срещнахме с друго семейство, което беше участвало в поклонението. Бог даде така, че поклонници да дойдат и до храма ни в Париж. Излишно е да казвам, че тези срещи са радостни, защото ни пренасят мигновено отново в този благодатен момент на поклонението. Слава на твоята милост отче Йоане, за това че ни събираш в името на Господ.

Следващият етап, четвърти и предпоследен, е особено живописен – пресичаме предните склонове на Рила и навлизаме в самата планина. Прекосяваме Клисура. Там вкусваме от чудния чай, който нашите посрещачи са приготвили (заедно с много други неща). Естествено сладък е (заради билката Лазаркиня) и освежаващ.

Случи ми се на няколко пъти да нося хоругва. Вземеш ли хоругвата, нови сили се придават и човек не усеща изобщо, че прави допълнително усилие. Понякога се налагаше бай Боре да казва водещите да забавят, защото не всички носеха хоругви и следваха ритъма.

При качването към езерата групата се разделя. Тези, които преценяват, че имат сили се отправя към пътеката известна като „Душевадката“. Другите поемат към лифта, който качва направо на хижата.

Оказва се, че не се качваме по „истинската“ Душевадка и като че ли не е кой знае колко трудно. Просто качване в продължение на 40мин – 1 час по доста стръмен планински склон. Спираме се, изчакваме се и криво-ляво издрапваме всички.

Тъй като на следващия ден пристигаме в манастира настроението е леко приповдигнато. Край огъня о. Сава Кокудев вади кавал и гайда. Има и една друга гайда и тамбура и се получава много автентична музикална среща край огъня. О. Сава носи текстове на негови авторски песни или преводи на псалми на български в метрика, в които лесно всеки може да се включи.

В последния пети ден се усеща явна възбуда – предстои ни последният етап и личната среща със св. Йоан. От една страна ни улеква при мисълта, че скоро всичко свършва, от друга пък има лека тъга по това, че този благодатен период – дар от Бога, е към края си. След лека закуска тръгваме към Рилските езера. Спираме се и извършваме водосвет на Бъбрека. След това всички си начерпват вода, кой в каквото има и продължаваме напред.

Молитвата, тропарите на св. Йоан, на Преображение, на Успение Богородично, всичко е радостно от умората, от красотата навсякъде около нас, от предстоящата среща. Този етап превъзхожда всички други откъм красиви гледки. Наистина е трудно да се опише величието на Рила планина. С всяка крачка, зад всяко възвишение се разкриват пропасти, хълмове, склонове, долини… Псалом 103 става съвсем реален. За първи път ми е да я прекося. Надявам се искрено да не е последен.

Прекосявайки планината виждам растения, които не съм виждал никога, всички гадинки изглеждат по-различни. Съвсем неочаквано се срещаме и със стадо полу-диви коне. Не ги е страх от хората и намазват по някоя и друга бисквита и почесване по муцуната. Постепенно слизането започва. Влизаме в една борова горичка, която, както ми бяха казали е сигурен знак, че краят е близо. След около 2-3 часа слизане се появяват и първите посрещачи от манастира. Радват се че ни посрещат, колкото и ние. Посрещат ни с вода, хляб и сол, както си му е реда. Малко по-надолу се спираме, за да се събере цялата група. Организацията беше чудесна и имаше 2-3 човека, които винаги бяха най-отзад и събираха групата. Докато чакаме да се събере групата пеем канона на св. Йоан, тропари, химни или просто седим и се наслаждаваме на всичко наоколо с благодарност.

След като се събираме тръгваме към манастира. Сърцата са препълнени с радост. Като минаваме през паркинга виждаме много посрещачи. Някои са се просълзили, всички се радват. Както после ми го разказа една жена, която е била сред посрещачите: „Имахме чувството, че покрай нас мина една вълна“. Влизаме в храма, за да се поклоним пред мощите и вземем благословение от св. Йоан. След това прочитаме отново акатиста. Няма как да се изразят тези чувства на благодарност, радост, умиление, смирение и пак благодарност. Че Бог допусна да започна поклонението, че даде да преминем без наранявания и без проблеми, че ми даде да се запозная с братя, сестри и отци и така да си укрепя вярата, че ми даде да видя красотата на творението Му…

Вечерта можем да се изповядаме и така да се приготвим за големия празник Преображение на следващия ден. След това отиваме в спалните. Може да ядем, може да не ядем, това са детайли, които сега нямат значение. Лично аз все пак съм доволен да намеря някои от удобствата като например душ и легло.

На другия ден ставам рано и отивам към храма да се подготвя за службата. Бавно-бавно храмът се пълни. За началото на службата е препълнен – поклонници, хора от близо и далеч дошли за празника. Псалтите, които участваха в поклонението са на единия клир, заедно с момчета от семинарията, монасите на обителта – на другия. Излишно е да влизам в детайли за красотата на службата, песнопенията, радостта в сърцата (която се виждаше и по лицата на хората). Слава Богу и за най-големия дар – Причастието с тялото и кръвта Му.

След службата хапваме по една рибена чорба приготвена от братята на манастира и тръгваме към скалата на св. Йоан, където е и крайната точка на поклонението. Прочитаме акатиста още веднъж – за последно. Поклоняваме се на св. Йоан на мястото, където според традицията е извършил чутовния си стълпнически подвиг и се отправяме към автобусите. Думите на доц. Павел Павлов (един от основните организатори) „нямаме вече къде да ходим, негови сме (на св. Йоан)” остават запечатани в сърцето ми.

В автобуса настроението е мълчаливо, може би дори малко тъжно, че всичко е свършило и че трябва отново да се спуснем в житейската буря. Въпреки всичко много от моментите на поклонението са здраво запечатани в сърцето. Доказателство е, че сега почти година след събитието си спомням ясно всички детайли. На слизане от автобусите разменяме телефони, адреси, и-мейли и си казваме „До догодина!“

Дано Бог пак даде да се съберем, дай Боже още по-многобройни, за да вкусим пак от духовната радост да вървим и се молим под опеката на св. Йоан. Слава на твоята милост, Господи, за всички добрини, които получаваме незаслужено. Дивен си в Твоите светии. Отче св. Йоане, моли Бога за нас.

[Show as slideshow]

1 2 ►

За победата Христова

Статия от Александър Шмеман за смисъла на Христовата победа на Кръста и за почитането на Кръста днес. От сайта на Двери.

Командировка-поклонение до Грузия

Автор: Ивайло Ганчев

Ето един кратък разказ за скорошното ми пътуване до Грузия. Отидох по работа — на командировка, да преподавам в тамошния университет, с който имаме спогодба за обща диплома. По тази причина нямах много време да обикалям из страната и да разглеждам, но и това, което видях от Тбилиси и близките райони много ме впечатли.

Тбилиси и околностите

Най-напред малко общи неща. Много прилича на България почти по всякакви критерии. Хората са също толкова гостоприемни, страната е красива, кухнята и много сходна (макар и те да имат по-голямо азиатско и руско влияние), Тбилиси прилича на големите български градове (стари централни части, панелни квартали в периферията, голяма повърхност и т.н.). Някак си са малко по-леки нещата, защото няма Европейски Съюзи, НАТО и т.н. Въпреки това и там отвсякъде имат „доброжелатели“ — от юг Азербайджан, Турция и Армения, от север Русия. Малко са изолирани, но пък са наистина гостоприемни.

Питах по едно време един от работещите в университета дали си имат националистическа партия и бях учуден да узная, че нямат. Но после си дадох сметка, че не им и трябва, тъй като всички са малко или много националисти и шовинисти. Езика, азбуката, църквата — във всичко има националистически отенък.

Такситата до всяка точка на града са по 5 лари (2 евро и малко). Ако случайно е до някой по-отдалечен квартал, може и 7 да поискат, може и до 10 да достигне, но таксито си остава предпочитания превоз за много хора. Отделно си имат маршрутки, автобуси и метро (в метрото хората изглеждат също толкова
отегчени и зомбирани колкото и в парижкото).

Ресторантите са не много скъпи и храната е вкусна. Минахме от кварталната кръчма, до тузарския ресторант с вътрешен водопад и лифт и такива разни. Навсякъде менютата са почти едни и същи. Учуди ме, че за ордьовър сервират един сноп с разни треви (магданоз, босилек, копър, кориандър, люта чушка) и всеки си взема, топи в солта и лапа тревички. Също така на няколко пъти си поръчахме по една купичка с обелен чесън и си хапвахме обилно против вампири без никой да се притеснява за последствията. Виното им е страхотно, а ракията е само гроздова и не толкова хубава, като нашата, малко повече реже.

Но най-много ме впечатли духовния им живот. Още на следващия ден след като пристигнах отидох на служба в една квартална църквичка в двора на университета. Може би беше голяма колкото нашата в Париж, но се напълни толкова, че чак имаше хора навънка — както в България на Цветница. Хората се причастяват — почти всички. Малцина бяха онези, които не пристъпиха. Свещеника не ме познаваше и единственото, което ме пита е дали имам благословение от духовния ми отец.

Прочети още »

Традиционен пикник за празника на българската култура и писменост

И тази година църковната ни община е организатор на традиционния пикник по повод 24-ти май – празникът на българските култура и писменост, на който си спомняме и за делото на светите братя Кирил и Методий. Съорганизатор и тази година е българското посолство в Париж а събитието ще се проведе под патронажа на посланика на Р. България във Франция, Н. Пр. г-н Ангел Чолаков. Помощ в организацията оказват и Българския културен институт в Париж, както и българските училища действащи във френската столица.

Празникът ще се състои в неделя 28-ми май на поляната пред кметството на Моренвилие (Morainvilliers 78630). Началото на празничната програма ще бъде в 11.30 ч.

Ето някои детайли относно събитието като за повече информация може да посетите страницата на посветена на пикника на нашия сайт (тук) или на фейсбук страницата ни (тук).

Както всяка година, и тази основни действащи лица на прзника ще бъдат децата и преподавателите от българските училища в Париж. Празникът ще започне с програма подготвена от училищата.

Има организиран транспорт, който тръгва в 10.00ч. пред храма (1 rue de la Croix Moreau, 75018). Цената е 10 € за двупосочен билет. За резервация може да се обадите на 06 95 87 23 55. Ако имате свободни места във вашата кола и желаете да помогнете, може да се обадите на същия номер.

Хубаво е всеки да предвиди консумацията си. Тази година за скарата и българските специалитети ще се погрижи фирма « Vas & Co », която предстои да отвори магазин за български продукти в Париж.

За хубавото настроение ще се погрижат от ансамблите „Зора“ и част от музикантите на „Балкансамбъл“.

Ще се постараем малките гости да не скучаят като сме им приготвили забавни игри, с цел да опознаят малко повече културата и историята ни.

Заповядайте, за да отбележим заедно и тази година светлия празник!

Проповед за Неделя на митаря и фарисея

свещ. Иван Карагеоргиев

В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин!

Скъпи в Господа братя и сестри,

Днес е първата Неделя от подготовката ни за Великия пост, чрез която насочваме духовния си взор към него поставяйки го под въпрос:  фарисеят е бил този, който е постил не веднъж, както го изисква Мойсеевия закон, а два пъти седмично, а митарят, пък е онзи митничар, презрян от обществото грешник, представляващ неговата утайка. Парадокс – митарят, който нищо добро не е направил по Мойсеевия закон си тръгва от Божия храм по-оправдан, отколкото фарисеят, който, не само го е спазвал буквално, но го и надминавал със своето усърдие. Започваме подготовката за поста; надсмивайки се над един вид пост, повърхностен, който не е достигнал до сърцето, който не е влязъл в душата. И това е може би същността на днешното Евангелие: човек може да прави правилните жестове, но ако те не му преобразят сърцето, те не са в негова полза. Просто, но в същото време много важно, особено за нас, които сме православни християни, които имаме учението Христово съхранено в пълнота. Но само това учение, братя и сестри, не стига. Това учение трябва не само вербално да го изказваме, а да достигне до сърцата ни. Ако не достигне до сърцата ни, не знам какво ще ни различи от фарисея, може би липсата на неговото усърдие в изпълнението на Божиите закони…

Двата персонажа, които влизат в Божия дом, имат много общи черти, Евангелието не е черно-бяло, а многопластово. Две души търсят Божието присъствие – и митарят, и фарисеят отиват в храма да се помолят. Единият, фарисеят, на пръв поглед не прави нищо лошо – той се моли с благодарствена молитва: „Благодаря ти, Боже, че…“. Проблемът на тази благодарствена молитва естествено не е благодарността, понеже ние винаги се събираме в храма да принесем светата Евхаристия (ευχαριστώ на новогръцки означава благодаря). Ние също се събираме тук, за да благодарим за това, че Бог ни е дал възможността да сме православни християни; да благодарим, че въпреки нашите беззакония, въпреки това, което сме, има още въздух в гърдите и сърцето тупти, има още възможност да се доближим до Бога. Проблемът не е в самата благодарност, а в нейната метаморфоза, която я преобразява или по-точно обезобразява в презрение, в самомнение, в гордост в това да си мисля, че аз съм повече от теб. Така тази псевдо благодарствена молитва е само един претекст за самохвалство. Фарисеят влиза и започва да благодари, че не е грабител, прелюбодеец или пък „като тоя митар“ (Лука 18:11). В същото време антиподът, митарят, който нищо не прави освен беззакония, много грехове, се моли „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“ (Лука 18:13) и неговата молитва пробива небесата. Фарисеят не е осъден за двойния пост, не е осъден и за милостинята. Фарисеят е осъден за молитвата, или по-скоро за липсата на такава, понеже самохвалството няма нищо общо с молитвата и обратното. Както и митарят не е оправдан заради своите грехове, а заради своето смирение; оправдан е заради това, че е намерил много по-бързо от фарисея пътя към Бога, ясно начертан в 50-ти псалом, не чрез жертви, а с придобиването на това „сърце съкрушено и смирено“ (Пс.50:19). Жертвите не са излишни, обаче когато те не ни помагат нашето сърце да тупти „съкрушено и смирено“, сиреч постоянно да се бори със своята гордост, значи, че те не са принасяни правилно. Бог не се опълчва тук срещу добрите дела, но казва, че всички добри дела, които прави човек, трябва да ги прави все едно че не ги прави, ако иска, както се казва по народному ‘да му е видяно’. Ако човек не ги забрави, Бог не може да ги запомни.

Прочети още »

Представяне на книгата на св. Макарий Египетски „Творения. Духовни беседи, послания и слова“

Прочети още »

Традиционен пикник по повод 24-ти май

Православната църковна община „Св. патриарх Евтимий Търновски“, Българският културен институт и посолството на Р. България Ви канят на 23-ия пореден пикник за деня на светите братя Кирил и Методий и на българската писменост и култура. Празникът за втора поредна година се осъществява под патронажа на Негово Превъзходителство г-н Ангел Чолаков, посланик на Р. България във Франция. Събитието ще се състои на 29 май, неделя, от 11:00 ч. на традиционното място – поляната пред кметството на Моренвилие край Париж.

Организиран е споделен превоз с автомобили, които ще потеглят от 10 ч. пред българската църква (1, rue de la Croix Moreau, 18е). Ако се нуждаете от транспорт или разполагате със свободни места, моля, обадете се на телефон 07 82 54 92 09.

В тазгодишната празнична програма очаквайте изявите на учениците от българските училища в Париж, музика и танци с ансамблите „Зора“ и „Балкансамбъл“, традиционната томбола и други изненади.

Препоpъчваме на всички да си носят необходимото за пикник (храна, напитки, одеяла). На място магазин „Бай Ганьо“ ще предлага скара и други български специалитети. При лошо време ще можем да се подслоним в предоставената ни зала.

Очаквайте по-подробна информация на сайта (www.paroissebg.fr) и Фейсбук страницата на църковната община (www.facebook.com/eglise.bulgare).

На гости на общината „Св. Амвросий Медиолански“ – Милано

Автор: Ивайло Ганчев

Бог непрестанно ни милва със знайни и незнайни за нас благодеяния. Дава ни добра мисъл, учи ни как да се молим, за да я изпълним, а накрая и сам ни спомага, за да се реализира. Псалмопевецът го казва с по-малко думи, по-красиво и по-ясно: „Увенчава те с милост и щедрости, насища с блага твоето желание“ (Пс. 102:4-5).

Такава милост Бог показа и към нашата малка община „Св. патриарх Евтимий Търновски“ – Париж, като ни даде да се поклоним пред неговата св. Плащеница изложена в Торино, а преди това да отидем и да погостуваме на българската православна църковна община „Св. Амвросий Медиолански“ в Милано. Както се казва благодат на благодатта. Ето едно кратко разказче, с желание да споделим тези наши радости.

Къде трудно, къде лесно се подготвихме за пътуването. Събрахме се 8 човека. Тръгваме събота сутринта. По пътя се присъединява част от групата. Вече в пълен състав се насочваме към Италия. Преминавайки през Алпите се любуваме на красотата на Божието творение. Претрепваме и пред човешкия гений, който е изградил чудни съоръжения, за да покори планината.

По пътя се забавяме и в Милано пристигаме късно. Хапваме набързо и лягаме, за да сме навреме за службата. На сутринта тръгваме навреме. За да улеснят идването ни, нашите домакини ни чакат по пътя и ни съпровождат до храма. Отец Стефан и членовете на общината ни посрещат топло, по братски, като чакани гости.

Изминали сме 800 километра, а откриваме същия този благ дух на братската любов в Христа, на радостта от неделното служение. Чувстваме се като че сме се прибрали у дома си, като че сме в нашата енория. Хем искаме да изразим емоцията си и да се зарадваме, че въпреки перипетиите успяхме да стигнем до храма, хем се въздържаме, за да не смутим приготовленията за св. Литургия.

Храмът продължава да се пълни с хора. После чуваме възгласа: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух“ и сърцата ни трепват радостно. Всичката подготовка – и-мейли, телефони, резервации, приготовления, пътуване, перипетии, оправяне в чужда страна минават като на лента. Всичко това, за да можем да кажем заедно с братята и сестрите ни от Милано „Амин! Амин, благословено да е Царството во веки, благословен да бъде и Царя, който така
ни милва и ни дава от благата си.“

Акустиката на храма е превъзходна. Той е не много голям и благолепен, макар и да ни липсват иконите по стените – ликовете на светиите, които с погледите си греят и просветляват душите ни. След служба отецът ще ни обясни, че храмът им е отдаден само за ползване в неделя сутрин и, че нямат правото да променят каквото и да било по него. Затова и иконостасът е подвижен и всичко останало, необходимо за службата трябва да може да се прибере след служба. Въпреки това, познавайки от личен опит трудностите и усилията, с които всяко едно малко нещо е придобито се радваме на всяко нещо.

Службата върви: Малък Вход, Велик вход, Евхаратистиен Канон. Символът на вярата е казан от всички на глас. Още едно свидетелство за единството на вярата ни, за единството ни в Христа. После идва ред и на св. Евхаристия – същината на вярата ни, мигът, в който църквата се изгражда отново и отново, ставаме едно Тяло Христово ; приемаме Христос в нас и Той ни приема. Тези от нас, които са се подготвили пристъпват към св. Причастие.

Литургията свършва и оставаме да си поговорим в храма с братята и сестрите от Милано. Предаваме им поздрава и благословението на свещениците на нашата община – архим. Емилиян Боцановски и о. Иван Карагеоргиев, както и поканата да ни погостуват и те на свой ред. Предаваме им и малките символични подаръчета, които им носим от Париж. И те от своя страна ни дават малки подаръчета за всеки от нас. Най-големият подарък сам Бог ни го дава – да бъдем заедно, да се запознаем, да осъзнаем единството ни в Христа. Макар и всяка неделя да изповядваме „една свята съборна и апостолска Църква“, когато тя придобие съвсем конкретен характер, разбираме малко повече какво всъщност изповядваме.

Докато си говорим Николай, който е и псалт и клисар, приплъзва иконостасът встрани,  празничните иконите се прибират, покривката на престола се сгъва и прибира от о. Стефан, пейките са пренаредени до сантиметър. Храмът отново придобива вид на католически храм и според нас губи малко от блясъка и топлината си. Междувременно идват и представители на католическата община, която ползва храма и завръзваме непринуден разговор с помощта на нашите домакини. Не пропускат да ни разкажат за храма, за неговата история, както и да ни дадат и те на свой ред малки подаръчета, които да носим към Париж.

Излизаме от храма. Деси Гулева – другият стълб на общината, ни развежда малко из града и споделя с нас красотата на Милано. Храмът, който общината ползва се намира в централната част на града, съвсем близо до катедралата на града „Рождество Богородично“. После ни показва местенце, където можем да останем на пикник, макар и тя и другите членове на общината да не могат да останат поради ангажиментите си. О. Стефан се присъединява към нас, за да благослови и сподели с нас традиционното ни агапе, което макар и далеч от нашата енория, отново ни събира след служба. Разпитваме го за живота в Милано и за живота и историята на общината. Разказваме му за нашата община. Даваме си сметка, че трудностите
ни са сходни – липсата на собствен храм, близостта с братята католици и споделянето с тях на трудностите на християнския живот, нуждата свещеникът да работи, за да изхранва семейството си, фактът, че цялата община се крепи на труда и усилията на няколко души.

О. Стефан ни благославя още веднъж, благославя и предстоящото ни поклонение и си тръгва. Част от групата ни отива да се разходи и опознае малко града. Стремим се да не се разсейваме и да не любопитстваме много, за да опазим мира след св. Литургия, а и най-вече да се подготвим за поклонението на следващия ден, но пък искаме и да се докоснем до Милано, до жителите му, да усетим атмосферата му. Даваме си сметка, че термин поклоннически туризъм не съществува – един от многото оксиморони, които характеризират нашия век. Човек е или на поклонение заключил сърцето и ума си в молитва или на туризъм и попива всичко около него.

Към края на деня се прибираме в къщата за гости, която ни приютява. Подготвяме се за пътуването на следващия ден и за поклонението пред св. Плащаница. Благодарим Богу за срещата, за това, че ни събра, че ни даде да се сближим. Самотата ни на чужденци далеч от родината и на християни в един свят отстъпващ от Бога днес бе по-малка. Занапред знаем, че имаме братя и сестри в Милано, за които и с които се молим Богу. Даваме си сметка, че макар и разпръснати из цяла Европа (а и из цял свят), сме едно стадо с един Пастир. Докосваме се бегло до трудността пред нашия владика – митрополит Антоний, да обикаля и обгрижва общините и да прави така, че въпреки многото километри, въпреки различните юрисдикции и  характерности на всяка страна, всички да сме като едно. Молим се за единството в нашата майка църква Българската патриаршия. С нами Бог.

Покана