Командировка-поклонение до Грузия

Автор: Ивайло Ганчев

Ето един кратък разказ за скорошното ми пътуване до Грузия. Отидох по работа — на командировка, да преподавам в тамошния университет, с който имаме спогодба за обща диплома. По тази причина нямах много време да обикалям из страната и да разглеждам, но и това, което видях от Тбилиси и близките райони много ме впечатли.

Тбилиси и околностите

Най-напред малко общи неща. Много прилича на България почти по всякакви критерии. Хората са също толкова гостоприемни, страната е красива, кухнята и много сходна (макар и те да имат по-голямо азиатско и руско влияние), Тбилиси прилича на големите български градове (стари централни части, панелни квартали в периферията, голяма повърхност и т.н.). Някак си са малко по-леки нещата, защото няма Европейски Съюзи, НАТО и т.н. Въпреки това и там отвсякъде имат „доброжелатели“ — от юг Азербайджан, Турция и Армения, от север Русия. Малко са изолирани, но пък са наистина гостоприемни.

Питах по едно време един от работещите в университета дали си имат националистическа партия и бях учуден да узная, че нямат. Но после си дадох сметка, че не им и трябва, тъй като всички са малко или много националисти и шовинисти. Езика, азбуката, църквата — във всичко има националистически отенък.

Такситата до всяка точка на града са по 5 лари (2 евро и малко). Ако случайно е до някой по-отдалечен квартал, може и 7 да поискат, може и до 10 да достигне, но таксито си остава предпочитания превоз за много хора. Отделно си имат маршрутки, автобуси и метро (в метрото хората изглеждат също толкова
отегчени и зомбирани колкото и в парижкото).

Ресторантите са не много скъпи и храната е вкусна. Минахме от кварталната кръчма, до тузарския ресторант с вътрешен водопад и лифт и такива разни. Навсякъде менютата са почти едни и същи. Учуди ме, че за ордьовър сервират един сноп с разни треви (магданоз, босилек, копър, кориандър, люта чушка) и всеки си взема, топи в солта и лапа тревички. Също така на няколко пъти си поръчахме по една купичка с обелен чесън и си хапвахме обилно против вампири без никой да се притеснява за последствията. Виното им е страхотно, а ракията е само гроздова и не толкова хубава, като нашата, малко повече реже.

Но най-много ме впечатли духовния им живот. Още на следващия ден след като пристигнах отидох на служба в една квартална църквичка в двора на университета. Може би беше голяма колкото нашата в Париж, но се напълни толкова, че чак имаше хора навънка — както в България на Цветница. Хората се причастяват — почти всички. Малцина бяха онези, които не пристъпиха. Свещеника не ме познаваше и единственото, което ме пита е дали имам благословение от духовния ми отец.

Прочети още »

Представяне на книгата на св. Макарий Египетски „Творения. Духовни беседи, послания и слова“

Прочети още »

На гости на общината „Св. Амвросий Медиолански“ – Милано

Автор: Ивайло Ганчев

Бог непрестанно ни милва със знайни и незнайни за нас благодеяния. Дава ни добра мисъл, учи ни как да се молим, за да я изпълним, а накрая и сам ни спомага, за да се реализира. Псалмопевецът го казва с по-малко думи, по-красиво и по-ясно: „Увенчава те с милост и щедрости, насища с блага твоето желание“ (Пс. 102:4-5).

Такава милост Бог показа и към нашата малка община „Св. патриарх Евтимий Търновски“ – Париж, като ни даде да се поклоним пред неговата св. Плащеница изложена в Торино, а преди това да отидем и да погостуваме на българската православна църковна община „Св. Амвросий Медиолански“ в Милано. Както се казва благодат на благодатта. Ето едно кратко разказче, с желание да споделим тези наши радости.

Къде трудно, къде лесно се подготвихме за пътуването. Събрахме се 8 човека. Тръгваме събота сутринта. По пътя се присъединява част от групата. Вече в пълен състав се насочваме към Италия. Преминавайки през Алпите се любуваме на красотата на Божието творение. Претрепваме и пред човешкия гений, който е изградил чудни съоръжения, за да покори планината.

По пътя се забавяме и в Милано пристигаме късно. Хапваме набързо и лягаме, за да сме навреме за службата. На сутринта тръгваме навреме. За да улеснят идването ни, нашите домакини ни чакат по пътя и ни съпровождат до храма. Отец Стефан и членовете на общината ни посрещат топло, по братски, като чакани гости.

Изминали сме 800 километра, а откриваме същия този благ дух на братската любов в Христа, на радостта от неделното служение. Чувстваме се като че сме се прибрали у дома си, като че сме в нашата енория. Хем искаме да изразим емоцията си и да се зарадваме, че въпреки перипетиите успяхме да стигнем до храма, хем се въздържаме, за да не смутим приготовленията за св. Литургия.

Храмът продължава да се пълни с хора. После чуваме възгласа: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух“ и сърцата ни трепват радостно. Всичката подготовка – и-мейли, телефони, резервации, приготовления, пътуване, перипетии, оправяне в чужда страна минават като на лента. Всичко това, за да можем да кажем заедно с братята и сестрите ни от Милано „Амин! Амин, благословено да е Царството во веки, благословен да бъде и Царя, който така
ни милва и ни дава от благата си.“

Акустиката на храма е превъзходна. Той е не много голям и благолепен, макар и да ни липсват иконите по стените – ликовете на светиите, които с погледите си греят и просветляват душите ни. След служба отецът ще ни обясни, че храмът им е отдаден само за ползване в неделя сутрин и, че нямат правото да променят каквото и да било по него. Затова и иконостасът е подвижен и всичко останало, необходимо за службата трябва да може да се прибере след служба. Въпреки това, познавайки от личен опит трудностите и усилията, с които всяко едно малко нещо е придобито се радваме на всяко нещо.

Службата върви: Малък Вход, Велик вход, Евхаратистиен Канон. Символът на вярата е казан от всички на глас. Още едно свидетелство за единството на вярата ни, за единството ни в Христа. После идва ред и на св. Евхаристия – същината на вярата ни, мигът, в който църквата се изгражда отново и отново, ставаме едно Тяло Христово ; приемаме Христос в нас и Той ни приема. Тези от нас, които са се подготвили пристъпват към св. Причастие.

Литургията свършва и оставаме да си поговорим в храма с братята и сестрите от Милано. Предаваме им поздрава и благословението на свещениците на нашата община – архим. Емилиян Боцановски и о. Иван Карагеоргиев, както и поканата да ни погостуват и те на свой ред. Предаваме им и малките символични подаръчета, които им носим от Париж. И те от своя страна ни дават малки подаръчета за всеки от нас. Най-големият подарък сам Бог ни го дава – да бъдем заедно, да се запознаем, да осъзнаем единството ни в Христа. Макар и всяка неделя да изповядваме „една свята съборна и апостолска Църква“, когато тя придобие съвсем конкретен характер, разбираме малко повече какво всъщност изповядваме.

Докато си говорим Николай, който е и псалт и клисар, приплъзва иконостасът встрани,  празничните иконите се прибират, покривката на престола се сгъва и прибира от о. Стефан, пейките са пренаредени до сантиметър. Храмът отново придобива вид на католически храм и според нас губи малко от блясъка и топлината си. Междувременно идват и представители на католическата община, която ползва храма и завръзваме непринуден разговор с помощта на нашите домакини. Не пропускат да ни разкажат за храма, за неговата история, както и да ни дадат и те на свой ред малки подаръчета, които да носим към Париж.

Излизаме от храма. Деси Гулева – другият стълб на общината, ни развежда малко из града и споделя с нас красотата на Милано. Храмът, който общината ползва се намира в централната част на града, съвсем близо до катедралата на града „Рождество Богородично“. После ни показва местенце, където можем да останем на пикник, макар и тя и другите членове на общината да не могат да останат поради ангажиментите си. О. Стефан се присъединява към нас, за да благослови и сподели с нас традиционното ни агапе, което макар и далеч от нашата енория, отново ни събира след служба. Разпитваме го за живота в Милано и за живота и историята на общината. Разказваме му за нашата община. Даваме си сметка, че трудностите
ни са сходни – липсата на собствен храм, близостта с братята католици и споделянето с тях на трудностите на християнския живот, нуждата свещеникът да работи, за да изхранва семейството си, фактът, че цялата община се крепи на труда и усилията на няколко души.

О. Стефан ни благославя още веднъж, благославя и предстоящото ни поклонение и си тръгва. Част от групата ни отива да се разходи и опознае малко града. Стремим се да не се разсейваме и да не любопитстваме много, за да опазим мира след св. Литургия, а и най-вече да се подготвим за поклонението на следващия ден, но пък искаме и да се докоснем до Милано, до жителите му, да усетим атмосферата му. Даваме си сметка, че термин поклоннически туризъм не съществува – един от многото оксиморони, които характеризират нашия век. Човек е или на поклонение заключил сърцето и ума си в молитва или на туризъм и попива всичко около него.

Към края на деня се прибираме в къщата за гости, която ни приютява. Подготвяме се за пътуването на следващия ден и за поклонението пред св. Плащаница. Благодарим Богу за срещата, за това, че ни събра, че ни даде да се сближим. Самотата ни на чужденци далеч от родината и на християни в един свят отстъпващ от Бога днес бе по-малка. Занапред знаем, че имаме братя и сестри в Милано, за които и с които се молим Богу. Даваме си сметка, че макар и разпръснати из цяла Европа (а и из цял свят), сме едно стадо с един Пастир. Докосваме се бегло до трудността пред нашия владика – митрополит Антоний, да обикаля и обгрижва общините и да прави така, че въпреки многото километри, въпреки различните юрисдикции и  характерности на всяка страна, всички да сме като едно. Молим се за единството в нашата майка църква Българската патриаршия. С нами Бог.

14-ти октомври — св. Петка Българска

Автор — Ивайло Ганчев

Днес празнуваме деня на една от най-славните светици, които са изгрели на нашите земи — св. Петка Епиватска. Твърде много е изписано за нея — за подвижническия ѝ живот, за святата ѝ памет, за чудесата ѝ, и е излишно да се мъчим да допринесем нещо към това богатство. Още повече, че в днешно време езиците ни са повече заети да се оплакват, да недоволстват и да хулят, а славословието, благодарността към Бога и към небесните ни закрилници са вписани в категорията на отживелиците. Та едва ли от такива езици би излязло нещо качествено.

Ето защо, нека се помолим с думите на св. патриарх Евтимий, чийто думи изречени преди повече от 600 години, все още пламтят от любов към Бога и към светицата :

Добре дошла, хубава Христова невесто, чиста гълъбице, позлатена от светия дух, девствена похвало, пустинножителнице, събеседнице на ангелите, добродетелни раю, красиви доме на чистотата! Бог обикна твоята хубост и с различни чудеса те украси на земята, а духът ти живее в небесата с ангелските воинства! Ангелите те възхвалиха, а човеците те прославят; тебе, девойко, възлюбиха и се затекоха в благоуханието на твоето миро! Ти си честната невеста на истинския жених! Ти си крин, намерен всред тръне! Тебе облажават човешките родове, понеже си последвала своя жених! Ти си застъпница на тези, които са в неволи, и пристанище на тези, които са изложени на бури! Твоят ковчег разлива благотворни струи и прогонва бесовските пълчища! Твоята църква лекува недъзите, дава зрение на слепите, очиства прокажените. Затова облажавам, Петко, твоето тяло, съсъд свещен! Облажавам и твоите честни членове! Облажавам твоя благозвучен език, защото не престана да слави бога! Облажавам твоите очи, защото не дрямнаха от сън, който води към смърт! Облажавам ти ръцете, които се подвизаваха в труд и не се облениха! Облажавам ти и нозете, защото не отслабнаха при всенощното бдение! Ти си съсъд, който е приел истинско миро – светия дух! Ти си гореща застъпница на всички, които идват при ковчега на твоите мощи.

Поради това твоята слава се разпростря по цялата земя, а действията на твоите чудеса осветиха като мълния цялата земя! Царе богато те обличаха, любовно те целуват и за опрощение на греховете си проливат реки от сълзи! За архиереите ти си сладко веселие, а за свещениците – красота; поради това тържествено те вземат на ръце и те внасят в недостъпната светая светих. Мисля, че е дело на божествения промисъл това, гдето и след смъртта твоето преподобно тяло влазя в недостъпни [места]! За българите ти си красота, застъпница и пазителка! С тебе нашите царе се величаят! Чрез твоето застъпничество ние отблъскваме всички, които воюват срещу нас! Чрез тебе нашият град става як и нанася светла победа! Много пъти какви не силни царе и варвари искаха да разорят твоя славен град Търново и да заличат всяка следа от него, където лежи всечестното ти тяло! Ала ти подобно на някой храбър воевода чрез силата, що ти е дал твоят жених – Христос, си прогонвала посрамените им лица! Всички околни на тебе поднасят дарове [в чест] на поклонение! Събор от царици те обкръжава и стои с благоговение пред твоя ковчег, защото и ти си царица, макар и неземна – избраната невеста на небесния цар! Ти си слава на жените, красота на девиците, пример на апостолски живот, одобрение на пустинниците, застъпница на младите, пазителка на задомените, на всекиго подателка на всичко, от което се нуждае! Ти имаш способността да вършиш чудеса, ти даваш обилно и без завист потребното на всички!

Прочее след като добавихме относно посрещането на твоето пречисто тяло, доколкото е по силите ни, и след като оповестихме за многобройните ти благодеяния и за обилния извор на твоя свещен ковчег, не ще бъде нито много чудно, нито пък смело, ако и на твоя дух изпратим онова, което [се казва] при проваждане. Макар че ти не искаш нищо от нас, доколкото ни е по силите, ние ще пренебрегнем нашия дял. Ала що да изпратим на твоя дух? Кои песни, кои хвалебствия, кои похвали? Всички тези неща ти надмина, всички тези неща ти прелетя, ти отбягна тлението, избави се от кал; нам тялото си остави на земята, освободи се от телесните вериги! Небесни хорове застанаха пред тебе да те водят, да те хвалят, да те облажават. Прочее що?

Иди, майко, иди! Иди в небесните селения, в небесните шатри, в светлината на светлите, в неизказаната радост, в нетленния мир, в тишината на праведните! Насити се, наслади се от тоя любовник, наслади се от пророческите, от апостолските хорове, от съсловието на преподобните! Заедно с мъдрите девици влез в небесния чертог, в небесните жилища, във вечното селение! Наслади се от славата, от красотата, от съпребиванието, от сиянието, от светлостта, от радостта на своя жених и творец – сладък, красив, светъл, необхватен, невидим, неизказан, вечен, щедър, милостив, неизчислим, човеколюбив, незлобив, благоутробен! Приеми приготвените блага, приготвени – при сътворението на света – за онези, които [отпосле] са живели благочестиво! Ти си чула [думите]; „[Чуй и] виж и наклони твоето ухо [към онова], що око не видя и ухо не чу и не се възкачи човеку на сърцето; що бог приготви за онези, които го обичат! И забрави своя народ, плътските помисли, бащиния си дом и тленното си и създадено от пръст тяло!“

Нека повторя и аз Соломоновото: „Поради това царят силно пожела твоята красота; царят те уведе в своята стая; ще тържествуваме и ще се радваме за тебе. Колко се разхубавиха твоите бузи като гургулица! Ето ти си хубава, мила моя; ето ти си хубава и петно няма на тебе!“ Не само това казваше той с плътски език, повече – с дела; по-ясно от тръба извикваща онова, което е в псалмите: „Под сянката му пожелах [да седя] и седнах: плодът му е сладък за моето гърло; защото съм уязвена аз от любов; лявата му ръка е на главата ми, а дясната му ме прегръща.“ Поради това и женихът ти извика: „Слез с мене от Ливан, невесто, слез с мене от Ливан! Ела и слез от върха на вярата! Усмири се, наслади се, празнувай истинския съботен празник!“

О преподобна майко и прекрасна Параскево, отгоре наглеждай милостиво и нас! Сега ти не съзерцаваш като през огледало или във въображението си, когото силно си обикнала – Христа, а му говориш направо, лице срещу лице. Прочее моли се за усмиряването на света и запази от повреда и от навети нашия благочестив цар, който ни подтикна към това слово за тебе! Понеже на тебе възлага той надежда, затова се и погрижи да съобщи на всички твоето застъпничество. Закрили го със свещените си ходатайства, огради стадото му за всички противници, подари на царството му дълголетие, а нему – мирни дни! Чрез силата, която ти е дал спасителят Христос, опази от навети всички, които са дошли днес в твоя честен храм! А нас, които сме водачи на стадото, постави по-високо от вражата съблазън! Застъпи се направо, щото, след като сме опазили добре повереното нам стадо, да го заведем на небесните пасбища и да го въведем в небесната градина, дето [се чува само] гласът на празнуващите; да заживеем при тебе и да се насладим от вечните блага посредством благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, комуто с безсмъртния Отец и с пресветия благ и животворен Дух [подобава] слава и могъщество сега, винаги и във вековете на вековете! Амин!

Из “Живот и подвизи на нашата преподобна майка Петка и как бе пренесена в преславния град Търново” от св. патриарх Евтимий Търновски

Спаси ни Сине Божий, во святих дивен Сий, поющия Ти, алилуия!

Църква и Фейсбук

автор Ивайло Ганчев

Мотивация за тази статия

Конкретната причина да се впусна в тези размисли е, че нашата енория наскоро откри своя страница във Фейсбук. Всъщност това си е съвсем нормално – живеем в 2012 г., енорията ни е събрала доста млади членове със свои страници в социалната мрежа, които динамично участват в енорийския живот – организират събития, споделят информация със събратята си, за което и енорийският ни сайт дава пространство. Затова е естествено да се сдобием със своя страница и във Фейсбук, на която също да публикуваме новини, статии, мисли.

Въпреки това вече си имах мнение за тази социална мрежа от гледната точка на информатик, който използва основно свободни софтуери и е чувствителен на тема неутралност на Интернет и отворени стандарти. Затова реших, доколкото ми стигат силите, да споделя своето отношение към ФБ през погледа на християнин, какъвто поне се стремя да бъда.

За Църквата

Мисля, че всяко разсъждение трябва да започне оттук — какви са целите на двете и към какво се стремят, не за да ги съпоставям, разбира се, а за се опитам да откроя какво можем и трябва да търсим и очакваме от тях.

Сред хилядите страници за Църквата като тяло Христово, които могат да бъдат цитирани, се спрях на няколко статии за отправна точка – те изразяват разбирането ми за Църквата и живота ми в Нея като мирянин. ^{1 2 3}.

Църквата е тайна. Това е мястото, където срещаме Господ, където се завръщаме изподрани от странстванията по кривите пътеки на ежедневието ни и където Той отново и отново ни лекува. Това е мястото, където се извършват св. Тайнства, по време на които сам Господ излива над нас благодатта Си. Това е място, но и момент. Мястото и моментът, в който се намираме сред братята и сестрите си и загърбвайки егото си, издигайки се над личните, родствените, националните особености, ставаме едно в името на Този, Който е в центъра на Църквата.

На Църквата Господ е отредил да свидетелства за Истината и с цената на лишения, скърби, въпреки рисковете и възможните беди винаги да бъде живото свидетелство на вярата в Господ и вестителка на идващото Негово царство. Да разпространява Благовестието, да повтаря и засвидетелства Христовите истини в моменти, когато те са забравени в обществото ни, да бъде стожер на заповедите, които Той ни остави, да приема нови членове и чрез усърдие и търпение, с много любов да им позволява и помага да израстват и усъвършенстват духовно и да се приближават към Христа.

Това Църквата е вършила от самото си създаване, върши и днес. Тя винаги е съумявала да се се впише във времената така, че вечните истини да блестят с универсалността си, а не да се превръщат в депресивен спомен за отминалите времена, нито в нездрави блянове за райското бъдеще. Църквата винаги е била в епохата си, в момента, сега. Тя е разбирала времената, приемала е едно, отхвърляла е друго.

Така стоят нещата и днес в нашата свръхдинамична и постмодерна цивилизация, доминирана от информацията и информационните технологии. Църквата отново се опитва и до голяма степен успява да си послужи с тях, само и само да бъде по-близо до човека, до хората, които в днешно време все по-често наричаме “масите”.

Ето как бавно и постепенно (доколкото “бавно” и “постепенно” са думи присъщи на епохата ни) църквите се сдобиха с пространство в Интернет, започнаха да използват сайтове като YouTube, Flickr, доста свещеници имат лични страници, от които не спират да катехизират и да свидетелстват за Истината. Като продължение на тази тенденция и Фейсбук се населява все по-осезаемо от духовници, богослови, енории и други църковни структури.

Напълно разбирам желанието на всеки отдаден на мисията да разпространява Словото Божие да се включи в тази социална мрежа и да продължи мисионерската си дейност от реалния свят във виртуалния. Та това е една гигантска общност, в което над 800 милиона душѝ ден и нощ обменят, споделят, разхождат се, търсят, а може би и се търсят. Естествено е за един свещеник да счете като необходимо, едва ли не задължително присъствието си в този световен форум, както и светите Апостоли са били по тържищата, пазарите и навсякъде, където е имало шанс да открият отделилите се овци.

Затова нека да задълбочим малко разсъждението в тази насока – какъв вид тържище е Фейсбук.

За Фейсбук

Преди всичко Фейсбук не е просто средство за комуникация и би било погрешно в представите си да го свеждаме само до това. Става дума за огромна фирма, организация, която има за цел единствено да трупа печалби и да ги разпространява между акционерите си. Това е средство за печелене на пари чрез продажбата и търговията с лични данни, които се натрупват при комуникацията между отделни хора и групи, абонати на тази мрежа. В това се състои и същината на въпроса – търговията с тези данни е в основата на бизнес модела на тази фирма.

Прочети още »

Отговор на предложенията на кръг “Ценности на бъдещето”

Братя и сестри,

чрез сайта на Двери.бг станахме достояние на статия, публикувана на сайта на българския ежедневник Монитор, в която група т.нар. интелектуалци отправят 10 съвета към бъдещия президент на България (тук и тук).

Тъй като публикуваната статия блести с цинизма и арогантността си, би било неразумно да я прескочим с лека ръка и просто да кажем — ето още някой който се бори за светлина под слънцето. Необходимо е изказвания от този род да бъдат изобличавани изцяло и отрано, преди да са пуснали корени. Ето защо ще коментирам подробно предложенията на тези господа учени, за да изразя несъгласието с предложените от тях идеи. С удебелен шрифт са предложенията, а под тях са коментарите.

Позволяваме си подобни предложения (нарочно не ги наричаме съвети) по две причини.

Уважаемите господа наричат този свой текст предложения, а не съвети. Проблемът е, че тона, който те държат в целия текст е твърде наставнически и дори наместнически. Едва на няколко места се казва “предлагаме ви”, а изрази като “би било добре”, “ще се радваме ако” не съществуват. За сметка на това използваното повелително наклонение звучи така: “отказвайте”, “правете”, “подпомагайте” или пък “не се срещайте”, “не се правете”. Погледнато отстрани този тон звучи доста грубо и не на място. Този тон може би е държал някой регент на младия престолонаследник, но в никакъв случай не е редно клуб на мислещи да се обръщат така към бъдещ президент. И така господа, много е важно какво говорите, но и как го представяте. Дори от общия тон на писмото ви лъха арогантност.

Прочети още »

Енорийски лист, Март 2011

Братя и сестри,

Започваме с една хубава енорийска вест. От 11 до 27 май т.г. сме организатори на изложение на икони в Българския културен център в Париж, на иконографи, свързани с живота на общината ни. Това събитие посвещаваме на светите равноапостолни братя Методий и Кирил, които празнуваме на 11 май, деня, в който ще бъде открита изложбата. Радваме се, че много гости ще могат да чуят църковните песнопения на нашия хор в този ден.

Отчетното ни събрание за тази година ще направим на 8-ми май, 3 Неделя след Пасха – на св. Мироносици. В дневния ред – финансовия отчет на асоциацията ни, предложение за промяна в нейния устав, както и разисквания по интересуващи общината ни въпроси. Сегашното ни църковно настоятелство започна последната година от мандата си, което означава, че в началото на следващата 2012 г. ще имаме отчетно-изборно събрание. Които не са подновили членството си в асоциацията да направят това, за да имат правото да избират и бъдат избирани в църковното настоятелство, което според френските закони ръководи църковната община.

Прочети още »

Рождество Христово

Архимандрит Емилиян Боцановски

Горе главата, човече, и виж достойнството на твоето естество! Спомни си, че си сътворен по образ и подобие Божие, образ, който макар и опорочен от Адам беше обновен чрез Христос.

Божието Слово (Божият Син), Което от самото начало е при Бога, чрез Което е сътворена цялата вселена, за да ни освободи от вечна смърт, стана човек. За да приобщи нашето падение без да накърни Своето величие, Той се снизи по такъв начин, че оставайки такъв, какъвто е и приобщавайки онова, което не е, осъществи между двете естества, Божието и човешкото, тясна връзка, при която нито човешкото беше погълнато, нито божественото увредено от този съюз. Така свойствата на всяко от двете естества се обединиха в едно единствено лице, като величието се облече в смирение, силата в слабост, вечното във временно, недосегаемото в уязвимо. Истинският Бог и истинският човек се обединиха в едно лице. И така единственият Посредник между Бога и хората беше способен да умре поради едното естество и да възкръсне благодарение на другото, заради нашето спасение.

В човешкото си състояние, което Той прие, за да ни възроди, Той е по-долу от Отца; като Бог, какъвто Той винаги е бил, е равен на Отца. Чрез снизхождение Той стана дете на жена и се подчини на закона; в Своето божествено величие Той е Божието Слово, чрез Което всичко е сътворено. Може да се каже, че като Бог Той създаде човека, а в човешкото Си измерение беше сътворен, но и двете естества заедно са Бог поради божественото начало; и двете са човек поради другото начало. Всяко от двете естества запазват свойствата си без изменение: божественото не потиска човешкото, а човешкото не принизява божественото.

Следователно истинският Бог е роден като съвършен човек с всичко, което е свойствено за нас. Всичко, което е присъщо на първосъздадения човек преди грехопадението, е взето от Него, за да бъде поправено. Това, което бащата на лъжата и на смъртта (дяволът) успя да обърка в човека и което остана като рана в него, не остави никаква следа в Спасителя, понеже, приемайки човешките слабости, Той остана съвършен без недостатъци. Христос прие човешкото естество без да го опетнява с грях и го издигнато от Бога без да снижи божественото. Това снизхождение, при което невидимият Бог стана видим, е следствие от Неговата милост, но не за сметка на Неговото всемогъщество и величие.

Това е, което трудно може да се разбере от атеисти и друговерци, това е, което ни дава радост и ни прави Божии чада, чрез осиновяване…

Честито Рождество Христово!

Амин!

Енорийски вести

Скъпи братя и сестри,

Църковното настоятелство възложи на Ваня Сапунджиева да изографиса медальоните на иконостаса ни, за да го видим в завършен вид и в цялата му красота. Както знаете, имаме да довършим осем икони на първия ред и шест икони на третия ред.

Коя е Ваня Сапунджиева и защо беше избрана. Тя е д-р по изкуствознание и изобразителни изкуства, преподавател по иконопис в Богословския факултет на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”, участник в престижни изложения на икони, от които за наша радост имаме закупен триптих, представящ в средата св. Богородица на трон с ангели, а от двете й страни св. Йоан Предтеча и св. Симеон Богоприемец.

Пред големия празник, в чието навечерие сме, общината ни получи Рождественски поздрав, като заедно с него, Ваня Сапунджиева ни потапя в духовното излъчване на завършения иконостас с иконите, изографисани на него. Написано прекрасно…

Да даде Господ, да завършим това дело, така, както го започнахме!

Рождество Христово

В ОЧАКВАНЕ НА ПРАЗНИКА

от Ваня Сапунджиева

Готовися, Витлееме, отверзися всем, Едеме,
красуйся, Евфрато, яко древо живота в вертепе процвете от Девы:
рай бо Оноя чрево явися мысленный, в немже Божественный сад,
от негоже ядше, живи будем, не якоже Адам умрем.
Христос раждается прежде падший возставити образ.

Тропар на Предпразненство, глас 4

В навечерието на Рождество Христово, когато очакваме с трепет да чуем ангелския глас, възвестяващ чудното събитие, след еуфорията по приготовленията за празника сякаш времето за малко спира. Има сняг, запалени са светлините по празнично украсените дървета, изпратени са множество пожелания до любимите хора… И всяка година, въпреки своята забързаност човечеството се връща към едно отдавна отминало събитие – когато Бог се яви в плът.

Свещници греят и във всеки храм и място, където ще се съберат вярващи, за да споделят своята радост и станат съпричастни на чудото, за което химнописецът е написал:

Твоето рождество, Христе Боже наш,
озари света със светлината на познанието.
Защото в него онези, които служеха на звездите,
от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата,
и да познават Тебе, Изтока от висините.
Господи, слава на Тебе!
Тропар на Рождество, глас 4

Сякаш по-различно ни гледат и образите на Светата майка и нейния Син от иконостаса, върху който е събрана в символи и образи цялата човешка история – толкова богата и неизчерпаема. Таблите на цокъла ни пренасят към нашето начало, в „дните” на Сътворението, на пребиваването на Адам в Рая, на живота след грехопадението. В центъра на този ред, върху Светите двери ще видим отговора на нашия Създател: в същия ден, в който Бог създава човека, трябва да бъде възстановен в своята чистота и невинност чрез Благовещението. А на върха, над ликовете на светците, над времето и пространството е Разпятието – жертвата на Христос за всички хора, които са живели или ще живеят, за всички времена и всички същества, които ще обхване благодатта на всеопрощението и спасението. И понеже коледното настроение е навсякъде, тази светлина на върха на иконостаса ще ни напомни за Витлеемската звезда, която грее върху всяка коледна елха, за да възвести за Рождеството на нашия Спасител. Разпятието увенчава борбата на доброто над злото, дава надежда за бъдещия живот след смъртта, осмисля нашето изпълнено с предизвикателства ежедневие. Точно под него, чрез композицията Деисис ще намерим и своеобразния символичен център в иконостаса, където св. Богородица и св. Йоан Кръстител се застъпват за цялото човечество пред Христос. Застъпничеството на светците, на цялата ни Църква, на всички, които отправят молитвите си към нашия Създател са едно своеобразно затваряне на кръга, който започва от Сътворението. Едно напомняне за Рая, който Господ ни е подготвил и очаква нашия отговор. Един свят на символи, цветове и хармония, които ни напомнят за Неговата голяма любов към нас струящи от иконостаса…

Ето, чуват се първите песнопения, ухание на тамян се промъква във въздуха. Надежда и упование са изпълнили сърцата и времето отново ще продължи, за да отпразнуваме светлите и радостни дни на Рождество Христово.

Задушница

Скъпи братя и сестри,

Получихме като подарък и с благословение книгата в две части С дух и истина на свещ. Александър Лашков, Издателство Нов човек, София 2006. Навремето посещавахме църквата „Св.Троица” в кв. Илинден в София и след всяко слово на отец Александър на неделните богослужения, ни ставаше малко тъжно, че неговите благодатни беседи не можеха да стигнат до повече хора. Уви, и там, в този огромен софийски комплекс, църквата в неделя не беше пълна. Ето, че отец Александър издаде част от своите проповеди за радост на всички вярващи. Предлагаме на вниманието Ви част от една негова проповед, направена на Задушница, 5 ноември 2005 г.

А ние ще трябва да направим необходимото, проповедите на архим. Емилиян изнасяни в нашата църква, да ги съхраним за да стигнат до по-широка публика, за да не съжаляваме и за тях един ден, защото времето минава неусетно и както казва игумения Арсения „Велика е милостта Божия, когато има на земята място, където душата може да получи отрада, когато има хора, с които сърцето си почива.” Така, че да ни даде Господ сили да се възползваме от тази Му милост.

С дух и истина

проповеди и беседи, книга 2

Свещ. Александър Лашков

Вълните на любовта

(Задушница)

Православната Църква ни учи, че Христос възглавява и обединява всичко земно и небесно (вж. Еф. 1:10). Чрез Христос като глава на едната църква – земна и небесна – ние, вярващите на земята, и небесните жители, можем да влизаме в общение помежду си. Това общуване става чрез молитва, която е израз на взаимната ни любов. Нали именно любовта е тази, която ни е свързвала и приживе с нашите покойници. По същия начин, тя ни свързва с тях и след смъртта им, защото любовта не умира с човека. „Любовта – учи ни апостол Павел – никога не отпада.” Защото тя е качество на душата и е безсмъртна като нея. Човек умира телом, но душата му – с всичките си качества – продължава своя живот в отвъдния свят. И тази душа, която е „придобила” любовта с богоугоден живот на земята, я „пренася” на небето като своя неотменима придобивка. Тази любов е раят за блажените души. Тя „тече” двупосочно между небето и земята и смъртта не може да бъде преграда за нея. Израз на тази любов е застъпничеството пред Бога на небожителите за нас, живеещите на земята техни братя; израз на тази любов е и нашата молитва за покойниците, преминали в свръхестествения свят. Смъртта не може да ни попречи да се обичаме и да си помагаме и взаимно чрез молитва, защото искрената и безкористна любов е по-силна от смъртта – нали Сам Бог е любов (вж І Йоан 4:8). Затова Светата Църква от най-дълбока древност е постановила да се молим за починалите и в лични молитви, чрез заупокойни литургии, панихиди, задушници, раздаване и благотворене, да измолваме за тях прошка на греховете и подобряване на задгробната им участ.

А това е възможно поради факта, че ние всички (живи и починали) имаме на небето един вечен Ходатай – Господ Иисус Христос. „Ако някой съгреши – пише св. Апостол Йоан Богослов, то пред Отца имаме Ходатай Иисуса Христа Праведника; и Той е умилостивение за нашите грехове” (І Йоан 2:1-2). Той „приема” молитвите на св. Богородица и на светиите и молитвите на нашите покойници, получили дръзновение да му се молят за нас; Той приема и нашите молитви за починалите.

Според нашата християнска вяра милосърдието е мярка за стойността на човешкия живот – то е външният, практическият израз на любовта. Когато ние вършим добро дело или правим милостиня в памет на починалите, все едно, че на тях сме го сторили; тази добрина на тях се „приписва”…

Затова ние правим помени и раздаваме в памет на починалите; за тях, за техните преминали в отвъдното души са и тези нарочни дни, наречени задушници. Силна и действена е искрената молитва на добрия християнин. Ала стократно по-силна и действена е общата молитва на Църквата, възнасяна едновременно от десетки и стотици вярващи…

И можем да бъдем сигурни, че тази наша молитва, възнасяна от толкова много вярващи и любещи души и сърца, ще прелее бреговете на отвъдното и като огромна вълна ще стигне до Бога и ще измоли от Него прошка, светлина и покой за всички починали.